Григор обичаше да наблюдава звездите, това му хоби оформи професията му. С голяма всеотдайност изследваше звездното небе.

Единствено се мръщеше, когато някой край него говореше за Бог, Творец или Създател.

– Тълкуването на фактите от здравия разум предполага, че супер интелектът е маймуна с физика, съответна химия и биология, – казваше често Григор.

Той бе осъзнал, че всичко е добре проектирано в космоса и около нас. За това и добавяше:

– В природата няма слепи сили, за който си заслужава да говорим. Всичко, което виждаме сякаш е планирано от Някой.

И все пак Григор си оставаше атеист.

Негов сътрудник, с когото заедно наблюдаваха небето, правеше съвсем различни заключения:

– Когато разглеждам небесата, луната и звездите, разбирам, че хората са прашинка на този фон. Сам Бог е поставил всичко на мястото си и се грижи за своите създания.

– Че Някой е създал всичко, съм съгласен, – опонираше му Григор, – но чак пък да е Бог, не вярвам.

Веселин не се предаваше и продължаваше да доказва това, което бе прозрял със сърцето си:

– Вселената разказва историята на своя Интелигентен Дизайнер. Този Свръх Интелекта, който е направил нашите умове и ни постави тук, за да размишляваме върху Неговото дело. Ти го отричаш, защото не познаваш Сина Му.

– Глупости, Исус е само човек, който е живял на земята. Дали е възкръснал няма ясни факти за това, – упорстваше Григор.

– Съгласен си, че космоса е наистина създаден нали? – усмихна се добродушно Веселин.

– Да, – потвърди Григор.

– Идентичността на Интелигентния дизайнер е там, за да бъде открита от всеки, който желае да я намери.

И Веселин прекрати спора.

Михаил всяка вечер поглеждаше през прозореца и ако нямаше облаци, дълго съзерцаваше небето.

Беше лято и небето рядко се помрачаваше, а звездите грееха ярко на тъмния небосвод.

Една вечер бащата на Михаил попита:

– Мишо, с какво толкова те привлича нощното небе?

– Виждаш ли малките светлинки? – попита момчето. – Това са миниатюрни живи същества, които са седнали на купола на тъмния небосвод.

Бащата изгледа изненадано сина си. И преди да му обясни каквото и да е, Михаил възторжено продължи да споделя мислите си относно това, което толкова обичаше да наблюдава:

– А знаеш ли как разговарят тези светещи същества? – очите на Михаил сияеха.

– Как? – изненадано попита бащата.

– Заслушай се. Чуваш ли ги? Това са техните гласове…..

В прохладната нощ се долавяха песните на щурците.

Бащата се засмя. За него това бе детска фантазия.

Той успя да хване един щурец, показа го на сина си и започна да го убеждава:

– Ето това издава звуците, които чуваш. Звездите не са живи. Те представляват огромно количество сгъстена плазма и са разположени на голямо разстояние една от друга. Изглеждат малки, защото са много далеч от нас.

Михаил спря да наблюдава небето.

Той порасна и възмъжа. Натрупа и значителен житейски опит.

Но най-ценното за него си остана едно.

Разбирането, че звездите са живи и си говорят, само че ние не винаги ги чуваме и разбираме.

Нощта бе хладна. Безброй звезди примигваха на небосвода. Момчил и Веско гледаха през прозореца и се наслаждаваха на светлата нощ.

– Запитвал ли си се някога, защо Господ постави ослепителна светлина, необичайно ярка точно на Рождество? – попита Момчил.

– Тя едва ли е била само да освети пътя на мъдреците, – усмихна се Веско.

– Спомни си, – продължи Момчил възторжено, – ангелите застанаха пред овчарите с притихналите стада и Господната слава ги осия. И какво им съобщи ангела?

– „Благовестявам ви голяма радост, която ще бъде за всичките люде. Защото днес ви се роди в Давидовия град Спасител, Който е Христос Господ“, – цитира точно Библията Веско.

Двамата се умълчаха.

– Рождество е времето на светлината и то не каква да е, – поде отново Момчил, – а Божията светлина, която дойде на света. Тя извести за идването на Божият Син.

– Бог чрез Исус ни даде повече светлина за Себе Си. Не бихме го разбрали без Неговата светлина, – поклати глава като някой мъдрец Веско.

– Това е Светлина за живот, която Той ни дава за вечността, за любовта, прошката и спасението, – отбеляза Момчил.

– Без Неговата светлина бихме се лутали в мрака на ежедневието, – прибави Веско.

– Сега, когато изживяваме мрачните дни изпълнени с разочарование, обезсърчение, отчаяние, да не говорим за нещата, които не се получават както сме очаквали или има наличие на скръб, загуба, стрес, тревога, страх ….. – въздъхна Момчил.

Веско вдигна глава и произнесе тържествено:

– Божията светлина е тук за да ни покаже пътя и да ни даде надежда.

– Така е, – съгласи се Момчил. – Ако позволим Бог да запали светлината Си във нас, няма да се препъваме в тъмнината на този свят. Освен това тя ще ни води.

Небето бе ясно. То бе осеяно с безброй искрящи звезди, които любопитно наблюдаваха земята.

Овчарите бяха край стадата си и внимателно следяха дали някой или нещо може да им навреди. Нали бяха поверени на техните грижи.

В далечината се виждаха светлините на града. Там вечно цари шумна суматоха. Какво да се прави, когато в града идваха повече хора, отколкото той можеше да побере.

В чистия нощен въздух се разнасяше опияняваща музика от няколко музикални инструмента. Женски глас тихо пригласяше.

От селския хан се чу как вратата бе затръшната. Някой остана без подслон.

Изведнъж едно бебе заплака. То не бе обикновено дете, защото отвори небесната двери и обещанието се изпълни.

Надеждата, която се роди тази нощ, продължи да се предава през годините, достигайки до всеки от нас, обгръщайки ни с възвишена, неземна любов. Тя ни кани отново да възобновим разрушената връзката с нашия Създател.

Бе доверчива лятна нощ. Тя беше просторна и спокойна. Усещаше се мирис на бензин и прахуляк. Звездите едвам се забелязваха от светлината на уличните лампи.

Мракът отдавна бе започнал да навлиза в закоравелите зеници на баба Йордана. Тя почти нищо не виждаше. Пердетата на двете ѝ очи пречеха да се радва на багрите и цветовете.

Някой тихо почука. Тя отвърна:

– Да.

В полумрака влезе момче облечено в бяло. Цялото блестеше. Старицата не се уплаши, а изпита доверие към Него. Влага напои очите ѝ.

– Ти ли си? – попита кротко тя.

– Аз съм.

– Уморена съм вече, – въздъхна тежко Йордана.

– Зная.

– Нетърпелива съм да дойда там … при Теб.

– За това дойдох.

– Аз съм готова, но се притеснявам за моите. Те са разделени. Ако сега си отида, кой ще им помогне да се съберат?

– Времето ….

– О, – въздъхна отново тя, – то само разделя.

– Нима се съмняваш, че ще се погрижа за тях?

– Но те няма да Те потърсят …., но вярвам, че няма да ги оставиш.

Йордана събра ръце пред себе си и каза:

– Простила съм им всичко, време е да си вървя. Няма какво да правя тук вече. Хайде, принеси ме.

И Той я понесе …