Майката на Христина бе на осемдесет години. Тя падна в дома си. Счупи си таза и отиде в рехабилитационен център, за да се възстанови.

Това се случи една седмица след като съпругът ѝ почина в заведение за хора имащи проблеми с паметта.

Христина гледаше как майка ѝ, която имаше емфизем и периферна артериална болест, ставаше все по-слаба и изолирана.

Тя я питаше:

– Мамо, мога ли да ти помогна с нещо?

– Не, всичко мога да си правя сама. Нямам нужда от нищо.

След като майка ѝ отиде в рехабилитационния център, Христина влезе в дома ѝ и прегледа всички документи, които успя да намери.

– Пълна бъркотия. Напълно дезорганизирано. Сметки навсякъде, – мърмореше си недоволно Христина.

Като съвестна дъщеря, тя се зае сериозно да оправи нещата.

Прекрати поръчките на майка си за добавки против стареене. Анулира две застрахователни полици за гаранции на автомобили, по това време майка не шофираше. Прекрати годишен договор за инжекции на коляното с хиропрактор, защото той не бе нужен вече на старицата. Отхвърли исканията за дарения от десетки организациите.

Когато майка ѝ разбра какво е направила, побесня:

– Кой ти разрешава да се бъркаш в моите работи?

– Опитвах се да спася майка си, но станах човек, на когото тя не можеше да се довери. Станах нейн враг. Наистина се обърках, – въздишаше тежко Христина.

Един клиничен психолог и семеен терапевт ѝ каза:

– Справянето с по-възрастен родител, който упорито се съпротивлява на предложената помощ, не е лесно. Но решението не е да накарате по-възрастния човек да се почувства така, сякаш му се бъркате и поемате делата му. Това, което е необходимо е да го уважавате. Да имате съпричастност и признателност към автономията на възрастния човек.

И Христина се научи как да действа спрямо майка си.

– Не можеш да натискаш хора като майка ми и да се опитваш да поемеш контрол над нещата ѝ, – усмихваше се тя. – Научих се да не ѝ казвам, че греши, вместо това се обръщах към това, с което тя се гордееше, че знае.

Когато майка ѝ се разстройваше от нещо, Христина ѝ задаваше следния въпрос:

– Майко, през коя година се омъжи леля Сийка?

Или търсеше съвет от нея:

– Майко, не помня как се правят макарони. Колко сирене ти слагаше?

И майка ѝ забравяше от какво се е вълнувала.

Намалената мозъчна функция може да повлияе на проницателността и преценката на по-възрастния родител, както и на способността му да разбира рисковете на определени действия или ситуации, като същевременно това го прави подозрителен и готов да се отбранява.

Това обаче не означава, че трябва да се откажете от разговора с него.

Просто му дайте шанс да говори за това, което е важно за него. Позволете му да сподели чувствата и притесненията си.

Ако формулирате предложенията си като начин да помогнете на родителя си за постигне на цел, която те са споделили за важна, той е склонен да бъде много по-възприемчив към тях.

Стефан бе мисионер и пътуваше от църква на църква и от място на място.

Една дъждовна вечер той бе сам зад волана, а му предстоеше дълго пътуване.

Притеснен от ситуацията, той се помоли:

– Господи, помогни ми да остана буден през целия път и да стигна безопасно до мястото, където ще служа.

След няколко минути на пътя му помаха човек край шосето. Стефан обикновено не взимаше стопаджии, но този път си каза:

– Вън вали. Този човек ще се намокри, а после може да се разболее. Я по-добре …

Той спря колата и покани човека да се качи.

Стефан много се зарадва, когато разбра, че непознатия е християнин, който имал приятели, които като него вършили Божието дело.

Двамата се смееха и споделяха различни истории.

Изведнъж Стефан извика изненадано:

– Зазорява се. Изобщо не усетих как мина времето.

Непознатият мъж каза:

– Трябва вече да слизам. Стигнах …

– Преди да се разделим нека изпием по едно кафе, – предложи Стефан.

Непознатият се съгласи и двамата влязоха в крайпътното кафене. На раздяла си обещаха да се молят един за друг.

Дъждът бе спрял и слънцето ярко осветяваше всичко.

Стефан тръгна към колата и спря:

– Забравих да го попитам за името и да му взема телефония номер, – плесна се по челото той и се върна обратно в заведението.

Изглежда човекът си бе тръгнал.

– Извинете, – Стефан се обърна към келнера, – на къде отиде мъжът, който беше тук с мен?

– Мъж ли ? – изумен го погледна келнерът. – Тук бяхте само вие. Дори се изненадах, че поръчахте две кафета.

Стефан погледна към масата, където бе седял и видя, че другата чаша бе все още пълна.

Докато се връщаше към колата си, той изведнъж си спомни:

– Вън валеше, а човекът, когото качих в колата си не бе мокър, а чадър нямаше.

Работата на Катя бе да разнася поръчки по домовете. Това бе доста отговорно и тя съвестно го вършеше.

Обикновено обядваше в някой ресторант или заведение, което ѝ бе по път.

Днес, когато паркираше край добре познат ресторант за нея, тя забеляза мъж. Той бе седнал на една маса и бе заровил ръце в главата си. Тя веднага усети неговата безнадежност.

Катя го приближи и двамата започнаха разговор.

– Казвам се Том, – каза мъжът. – Аз съм един жалък и нещастен бездомник. Днес искам да свърши всичко. Ще сложа край на живота си.

Катя го погледна и заяви:

– Днес не е денят.

– Улицата не ми прости, – оплака се мъжът. – Имам счупена ключица и смазани ребра. Страдам и от някои заболявания. На кого съм нужен такъв?

– Защо преди да стигнете до това положение, не си потърсихте работа? – попита го Катя.

– Извърших много престъпления, лежах съм в затвора и никой не иска да ме наеме. Остана ми само да крада или да прося.

Собственика на ресторанта бе наблизо, чу разговора на двамата и се намеси:

– Том искаш ли да работиш при мен в ресторанта?

– Наистина ли ….., – очите на Том се насълзиха.

И скоро бездомникът започна работа в ресторанта.

Собственикът на ресторанта едва ли можеше да предположи, че благодеянието му ще се окаже много по-голямо благословение за самия него.

Атанаска обичаше да се храни в заведение за бързо хранене. Днес не бе по-различно.

Тъкмо се готвеше да седне на една от масите, когато забеляза един мъж.

Дрехите му не личаха какъв цвят са. В косата му се наблюдаваха интересни остатъци, които трудно можеше да се определи от какво са.

В едната си ръка стискаше празна хартиена чашка.

– Очевидно е гладен, – каза си Атанаска.

Не за първи път се сблъскваше с подобен тип хора.

Единственото, което я занимаваше в момента бе:

– Как да му помогна?

Напрягаше мислите си до краен предел, искайки да постъпи по най-добрия начин спрямо този човек, без да го обиди.

– Ако му дам пари на ръка …. неразумно е. Не се знае за какво точно ще ги употреби. А ограниченията, които бих му дала, по-скоро биха го подтиснали, а може и да го огорчат.

Този мъж се нуждаеше не само от храна, но и от много повече.

– Ако му купя храна и му я дам ….., – Атанаска се чудеше какво да прави, – може да се смути и да откаже.

Когато Атанаска си тръгна, тя сложи недокоснатия си пакет с пържени картофи на близка маса и срещна погледа на мъжа, докато го правеше.

– Дали ще се възползва от ….? – запита се Атанаска и прехапа устни. – Ако наистина е гладен …. надявам се.

Божието сърце бе разкрило чудесно решение, за да насърчи падналия мъж.

Има ли някой около вас днес, когото бихте могли да поканите да вземе от снабдяването в живота ви? Ако ли не, помолете Бог да разкрие нуждите на тези около вас, на които можете да разкриете сърцето Му, изпълнено с любов.

Катя обикновено си играеше с плитките си. Когато човек я наблюдаваше отстрани имаше усещане, че те оживяват.

Павел бе нейният неотменен спътник навсякъде. Вечно съсредоточен и сериозен. В час задаваше въпроси, предизвикващи размисъл.

Интересуваше се от всичко. Беше сръчен и нямаше нещо, което да не може да направи.

Бе междучасие и двамата вървяха по дългия коридор на учебното заведение.

– Знаеш ли кое е най-хубавото на нашето училище? – попита Катя.

Павел само вдигна рамене. От къде да знае. Та бяха едва в трети клас.

– Това е да кандидатстваш за помощник на директора. Работата му е много готина.

– От къде знаеш? – засмя се Павел. – Да не си го следила какво прави?

– Той не влиза в клас сутрин, а се мотае в кабинета на директора, – важно и компетентно започна да обяснява Катя, – а после прави съобщения по високоговорителя.

– Уха, само това! – възкликна Павел. – И аз искам такава работа, но ние сме деца ……

Изведнъж ентусиазмът му секна.

– О, не е толкова страшно, – сериозно каза Катя. – Просто трябва да напишеш молба и след това да направиш интервю с директора. Достатъчно е, той да разбере, че си добър работник.

– И как да му покажа това?

– Да ти кажа честно и аз не знам как, – призна си Катя, – но нали нашият учител казва, че мотото на училището е „упорита работа“. Може би директорът търси деца, които да докажат, че работят усилено?

– Е, това не е много лесно, – тъжно констатира Павел.

– Но ако се потрудиш добре, ще станеш заместник директор и няма да имаш много работа, – добави по-оптимистично Катя.

Звънецът би и двамата се отправиха към класната стая.