Обикновено се смята, че жителите на западните държави, освободени от съветската армия от фашистите, са неизказано радостни от спасението им от хитлеристите. Но такива ярки настроения не са царували навсякъде.

Според спомените на поета фронтовак Дейвид Самойлов, в източната част на Полша жителите гледали съветските войници с „предпазливост и полувраждебно“. При възможност се стараели да се обогатят от красноармейците.

Съветските жени не ходели сами на улиците на полските градове, за да не се натъкнат на неприятности.

В Унгария местното население много често нанасяло на съветските военнослужещи коварни удари в гръб.

Както си спомня ветеранът от Великата Отечествена война поетът Борис Слуцкий съветските пияните войници и офицери унгарските селяни ги отмъквали един по един и ги удавяли в силажните ями.

Нощта беше тиха и спокойна. Неда свърши с домакинската си работа и се пъхна в леглото, където Нено отдавна бе заспал. Умората я сграбчи в обятията си и тя се унесе в дълбок сън.

В полунощ Нено скочи като ужилен от леглото, приседна на края му и започна настървено да търка ръката си. Неда усети ставането му и сънена го изгледа.

– Какво ти става? – попита го тя.

– Сънувах страшен сън, – каза уплашено Нено, а през това време продължаваше да търка китката на едната си ръка.

– Какво толкова? Сънища, – каза Неда, – какво ли не му се присънва на човек.

– Ти нищо не разбираш, – троснато отвърна Нено.

– Какво ти е на ръката? – попита Неда.

– Нали точно това исках да ти обясня, – ядоса се Нено.

Неда си премълча. Само кавги и липсваха посред нощ. Тя го погледна, очаквайки да разбере, какво толкова страшно бе видял в съня си.

– Дойде един едър мъж в расо. Носеше метално острие около което пламтеше огън. Той докосваше пламъка, но него не го гореше. Приближи се и с това пламтящо острие написа на ръката ми 666. Ето виж, но много ме боли ръката.

– Нищо не виждам, – каза Неда, въпреки че внимателно огледа мястото, което ѝ посочи Нено.

– Ти си сляпа, – ревеше от болка Нено.

Неда трепна и се разплака.

– Защо плачеш? Какво ми стана на ръката? Виж цялата пламти и числото се вижда ясно, – настояваше Нено.

Какво можеше да му каже тя? Бе чула от жените в магазина, че ходел с една или друга жена от махалата, но оня ден я пресрещна баба Въла и направо ѝ каза в очите:

– Твоят няма ли да миряса най-сетне?! Сега е хукнал по една циганка, акъл ли няма? Кьорав ли е, та не види какво е оставил в къщи, ами е хукнал като луд, поне да бе хубава, ами то…, – възрастната жена махна с ръка и си продължи по пътя.

Нено три дена пъшкаше и се мъчеше да отнеме болката от ръката си и на всички разправяше, че има число изписано на нея, но никой не го виждаше. А Неда плачеше и мълчеше.

Една вечер Нено я спря и рече:

– Кажи ми, от къде ми дойте това? Виждам те, че плачеш, сигурно знаеш нещо.

– Кривите пътища, по които си тръгнал, те доведоха до това. Самият дявол те е дамгосал, станал си негов, – тъжно го погледна Неда.

– Какви ги говориш? – невярващо кресна Нено.

Тя извади Библията си отворя я на определено място, което много добре познаваше и му я подаде:

– На прочети и сам се увери!

Нено с треперещи ръце пое книгата и бавно прочете:

– „11 И видях друг звяр, който възлизаше от земята; и имаше два рога прилични на агнешки; а говореше като змей.
12 Той упражняваше всичката власт на първия звяр в неговото присъствие, и принуди земята и живеещите на нея да се поклонят на първия звяр, чиято смъртоносна рана бе оздравяла.
13 И вършеше големи знамения, до там щото да направи и огън да излиза от небето на земята пред човеците.
14 И мамеше живеещите на земята чрез знаменията, които му беше позволено да извърши пред звяра, като казваше на живеещите на земята да направят образ на звяра, който беше ранен от сабята и оздравя.
15 И позволи му се да даде дишане на зверовия образ, така щото зверовия образ да продума; също и да направи да бъдат избити ония, които не се покланят на зверовия образ.
16 И принуждаваше всички, малки и големи, богати и сиромаси, свободни и роби, да им се тури белег на десницата или на челата им;
17 за да не може никой да купува или да продава, освен оня, който носи за белег името на звяра, или числото на неговото име.
18 Тук е нужно мъдрост; който е разумен, нека сметне числото на звяра, защото е число на човек; а числото му е шестстотин шестдесет и шест“.

Нено изтърва книгата и пребледня. Това, което до скоро му се струваше игра и му доставяше удоволствие, бе го довело до нещо много страшно…..

Въпреки че, обществото от Лондонската Викторианска епоха осъждало проституцията, мъжете не спрели да използват услугите на достъпните жени.

Тъй като безразборните незащитени полови връзки водели до увеличаване на болестите, предаващи се по полов път, през 1864 г. било прието постановление за инфекциозните заболявания.

Според този указ, всички проститутки трябва да се подлагат на редовно изследване за наличие на венерически заболявания. Това трябвало да защити бъдещите им партньори, основно войници и моряци, от болести.

Както се вижда от самата формулировка, постановлението е насочено към защита на мъжете, което е много характерно за Викторианската епоха.

По времето на Луи XV, когато на мода започнали да навлизат каретите, бил приет закон: „За възрастовата граница за жени, които искат да управляват карета“.

Законът бил въведен, защото броя на нещастните случаи на пътя, заради неумелото ръководене на екипажа ръководен от жени, катастрофално нараснало.

Новият закон забранявал на жени, които не са достигнали 30 години, да управляват карета.

След два дена на улиците на Париж не се виждала карета управляван от жена.

Нито една парижанка нямала смелост публично да заяви, че е над тридесет години.

Валери търсеше работа, тук и там, но не намери. За него нямаше значение, какво ще работи. Търсеше каква да е работа, но с осигурен покрив.

Един ден като си пиеше бирата се запозна с един шофьор, който караше трупи от планината. От него разбра, че търсят в горското стопанство нещо като деловодител и чистач.

– Опитай, може и да те вземат, – каза му шофьорът.

Валери се качи на камиона му и потеглиха към горското стопанство.

– Къде съм тръгнал из тези горските пущинаци? – каза си Валери.

Когато пристигнаха ги срещнаха няколко дървени постройки, скътани между млади иглолистни дървета. Шофьорът го заведе директно в стаята на директора.

– Петко, този мъж търси работа, ако не се разберете, ще го откарам обратно.

Валери седна на стола и разказа на Петко за скитанията и неволите си. Директорът го изслуша внимателно и нищо не каза. Даде му работни дрехи, зачисли го за храна в стола и го настани в една от бараките, където преспиваха дървосекачите. След това му каза:

– Ела утре в седем часа.

Когато Валери му се представи рано сутринта, Петко го изгледа отгоре до долу и каза:

– Да опитаме какво ще излезе от теб. Един месец ще работиш за хляб, дрехи и подслон, след това ще видим.

Работата му се виждаше лека.Валери заприходяваше писма, чистеше помещенията и цепеше дърва. Единственото, което му тежеше бе, че нямаше жени, само мъже. Тук се чувстваше самотен.

Един ден се появиха негови земляци. Горският и счетоводителят бяха отпуска и Петко изпрати Валери навътре в сечището, да отмери и заприходи натовареното.

Тогава землякът му Иван предложи:

– Валерка, да направим една далавера с теб. Първите курсове заприходи, а вторите пропусни. Ще ти броя за това суха пара.

Валери умува дълго, но накрая се закачи на въдицата. Няколко дена земляците му изкарваха едно, а Валери заприходяваше друго.

Само, че тези двама шофьори правели така и на други сечища. И когато ги хванаха, стигнаха и до Валери. Откараха го в следствения отдел на околийския град и скоро го осъдиха.

Майка му дойде на посещение в затвора. Тя се бе изгърбила и още повече съсухрила. Гледаше го дълго време без да каже нещо, а после преди да си тръгне тихо продума:

– Синко, в други дрехи искам да те видя.

Но тя така и не доживя да го види ….. свободен.