Това бе едно дълго проучване. То потвърди връзката между хората, които се доверяват на своето правителство и поглъщането на стърготини от боя.

Тези резултати идват точна време, когато повечето хора смятаха:

– Финансовите, политическите и социалните проблеми на страната могат да бъдат решени само от едно мощно централно правителство.

Доктор Всезнайко, които се стараеше да си предаде невъзмутим вид, заяви категорично:

– Не само хората, които ядат стърготини от боя, се довериха на своето правителство, но и такива, които обичат да дишат бензинови пари, да лижат крастави жаби и да чистят фурни.

Изследователската група се натъкна и на други вярвани на хората, които се довериха на правителството.

Те звучаха напълно показателно за състоянието им:

– Вярвам, че парите растат върху магически дървета, – твърдеше един от изследваните.

Друг заявяваше:

– Социализмът има много предимства.

А трети обясняваше:

– Полът е някакъв вид течност.

След като разгледаха резултатите от проучването, законодателите предложиха:

– Всички хора в страната да бъдат снабдяване с люспи от боя.

А това щяло да се финансира от магическите парични дървета.

Бе 1854 г. Много хора в Лондон умираха. Вилнееше болест, която никой не можеше да спре.

– Сигурно е от лошия въздух, – предполагаха едни.

– Възможно е, – добавяха други, – тази жега е съвсем неестествена за сезона.

Мнозина забелязаха:

– Тази горещина намали количеството замърсените от канализацията води на река Темза.

– Мирише отвратително, – бърчеха нос мъже и жени.

Някой шегаджия бе нарекъл реката „Великата смрад“.

Най- големият проблем на лондончани не бе въздухът. Доктор Джон Сноу чрез множество изследвания бе достигнал до извода:

– Замърсената вода е причина за епидемията от холера.

Днес сме наясно с друга криза, която смърди до небесата.

Живеем в един разорен свят, но най-лошото е, че погрешно идентифицираме източника за загниването му. Глупаво е да се опитваме да лекуваме симптомите.

Добрите социални програми и политики изглеждат полезни, но те са безсилни пред засилващите се злини в обществото ни. Истинският източник за падението ни са нашите грешни сърца.

Можем безкрайно да се оплакваме и да прилагаме различни програми и мерки, но това няма да помогне.

Вместо да лекуваме симптомите, трябва да оставим Исус да прочисти истинския източник на бедите ни – нашите сърца.

Доктор Неотказов бе известен с практиката си. Лекуваше хората, без значение дали са бедни и богати.

Никого не връщаше от вратата си, без да се погрижи за него.

За него навред говореха:

– Той е добър, помага на всички.

– Лекува и не се отказва, докато болният не се изправи на крака.

– Не жали силите си.

– Всеотдаен е.

Случи се така, че царят заболя. Какво ли не правиха лекарите край него, но резултат нямаше. Царят линееше и губеше сили.

Един ден донесоха слуха за доктор Неотказов. Владетелят се оживи и веднага заповяда:

– Доведете ми този доктор. Само той може да ми помогне.

Намериха прословутият лечител и го докараха пред царя.

– Изцели ме, но не като голтаците, които лекуваш, – арогантно заяви владетелят.

– Това е невъзможно – възкликна докторът.

– С кого мислиш, че разговаряш? Както ти заповядвам, така ще направиш.

– Дори и сто пъти да сте по-болен от всички предишни мои пациенти, не мога да изпълня заповедта ви, – каза кротко докторът.

– Защо? – смръщи вежди царят и погледна строго доктора.

– Всички казват, че лекувам болните като царе ….

Отдавна смехът не бе гъделичкал гърлото му. И за това си имаше причина.

Когато Крум отиде на лекар, му направиха изследвания. Докторът разглеждайки листовете, смръщи вежди и каза нещо неразбираемо на латински.

Крум го погледна въпросително.

– Съжалявам, но това е тежко заболяване, което не се лекува в наше време, в бъдеще …. може би.

Всичко се срути пред очите на Крум. Той бе млад човек имаше мечти, желания ….. А сега?

– Никакъв ли лек няма? – попита Крум.

– Вижте, – лекарят въздъхна дълбоко, – на първо време ще ви даваме лекарства под формата на таблетки, ако се наложи ще прибавим инжекции или ще изпробваме други методи, но за изхода не гарантирам.

Крум не можеше да оспори диагнозата, за това наведе глава и безропотно прие мнението на медика.

– Казахте категорично рак, – гласът на Крум дотолкова се бе снишил, че докторът едва го чуваше. – А колко ми остават да живея?

– Най-много месец.

Ето така се отнема надеждата, като те програмират, че нищо не може да се направи и края ти е близо. Няма нужда от борба, нито от съпротива.

Минаха две тягостни седмици за Крум и той почина.

По желание на роднините му бе направена аутопсия. Резултатът бе потресаващ.

– Открити са съвсем малко ракови клетки, – констатира извършилия аутопсията, – но те не са били достатъчни да го убият.

– Щом не е от рак, от какво е починал пациента?

– Навярно е повярвал, че скоро ще умре, – добави патолога.

Лекарят лекуващ Крум изтръпна:

– Нима му отнех надеждата за живот?

„Присъдата“, с която Крум послушно се съгласи, отне живота му.

Това, че не знаеш или не можеш да излекуваш „нещото“, не означава, че то е неизлечимо.

Само, че хората измират, изпълнени с вярата, че скоро ще умрат.

Елена живееше спокойно в един малък град. Нищо до сега не бе помрачавало сериозно последните години от живота ѝ.

Но един ден тя усети неразположение и болки в тялото си, за това реши да посети доктор Филипов. Той бе добър в професията си и прецизно се грижеше за пациентите си.

Бяха направени изследвания на Елена.

С натежало сърце доктор Филипов излезе в чакалнята. Той видя Елена, в чийто скут лежеше голяма черно подвързана Библия. Тя разговаряше с млада жена, която седеше до нея.

Лекарят я остави да си довърши разговора, а на медицинската сестра Милена поръча:

– След малко доведете Елена в кабинета ми.

Милена се сконфузи. Тя много добре си спомняше първата среща с тази жена. Докато ѝ взимаше кръв за изследване Елена и се представи:

– Аз се казвам Елена Николова. Вярвате ли във Великден?

– Е, всичко е свързано с яйца, козунаци, ходене на църква и празнично обличане, – бе казала тогава Милена.

Но Елена не остави така нещата. Тя разказа на медицинската сестра истинското значение на Великден.

Елена бе въведена в лекарския кабинет, тя погледна доктора и го попита:

– Защо сте толкова разстроен?

Филипов прокара ръка по косата си и сподели:

– Дойдоха изследванията от лабораторията……

Той въздъхна тежко и я погледна с тъга.

– Елена имате рак, – а след това тихо добави, – не ви остава много.

– И това ви огорчава? – попита весело Елена. – Току що ме зарадвахте, защото аз отивам да се видя с моя Господ, съпруга ми и приятелите ми. Има ли по-хубаво от това да празнувам Великден завинаги?!

Филипов бе навел глава.

– И сега ви е трудно да ми дадете билета? – усмихна се Елена.

„Каква прекрасна жена“, – помисли си докторът.

В сърцето му нямаше повече притеснение и болка. В него настана мир.