Няма я вече баба Димка. Тя бе известна със своята доброта и човеколюбие. Това бе компенсация за злата ѝ участ.

Бай Димитър се бе върнал назад в спомените си и разказваше за нея:

– Падна и навехна крака си като младо момиче. Уж нищо и никакво падане, но окуця за цял живот.

– Тогава не са ли я водили на лекар, да ѝ оправи крака? – попита младия Благой.

– Нямаше кой да я заведе, – с тъга каза бай Димитър. – Младо, хубаво момиче, работливо и пъргаво, но на остана стара мома, без свой дом и семейство, но имаше широко сърце и душа.

– Този дефект на десния ѝ крак се бе превърнал в ужас, – спомни си и леля Дафинка. – Сковаваше се цялата и дясна половина. Болките ѝ от ден на ден се увеличаваха и трудно се движеше. Дори бастуна не помагаше. Правеше няколко стъпки и спираше.

– Като готвачка бе ненадмината, – продължи бай Димитър. – Нейните гозби бяха ненадминати. Който ги е опитал, все пита за тях.

– Връстничките ѝ по-младите невести все я търсеха за съвет и помощ в готварството, – каза баба Гана. – И аз съм ходила при нея, да ми помага. Никого не връщаше, споделяше всичко, което знаеше и бе научила.

– Почти отгледа Гена, – каза жената на Манол. – Аз по цял ден бях на къра, а тя се грижеше за дъщеря ми, като майка. Не зачиташе предразсъдъците и назадничавите разбирания. Първа проявяваше внимание и нежност към обърканите невести след женитбата. Винаги намираше с какво да ни окуражи и подпомогне.

– Момчетата възприемаше като синове и внуци, – засмя се Горан. – Това, което живота ѝ бе отнел, тя си го допълваше като дружеше с децата. Когато и да идехме при нея все ни даваше по нещо – прясно сирене, масло, яйца, кисело мляко. Никога не пропускаше рождените ни дни. Куцук куцук, ще потропа на портата ще прегърне рожденика, а в шепата му ще мушне понякога банкнота, която може би е преполовила и без това малката ѝ пенсийка.

– Златна беше нашата баба Димка, – каза Златан и едва не се разплака. – При нея всичко имаше и добра дума, и съвет, и да ни почерпи…..

На погребението ѝ дойде цялото село – млади и стари, мъже и жени, най-много бяха деца. Беше голяма жега, но всичко живо изкачи голия рид, за да изпрати баба Димка до вечното ѝ жилище.

Това бе един почтен и достоен човешки живот……

Катя тръгваше за работа преди осем. Отиваше един час преди останалите от персонала. Тя бе важна личност. Оглавяваше една от най-големите благотворителни организации в района и носеше отговорност за милиони левове. Събрани, за  да помогнат на хора в неравностойно положение. В живота ѝ не можеше да има по-важна цел.

Така бе възпитала и дъщеря си. Зорница още на дванайсет години, а братята й на шест и на осем, бе поела грижата за тях вместо майка си, която отсъстваше по много уважителни причини.

От Катя можеха да се чуят само наставления:

– Ще наглеждаш ли момчетата вместо мен, скъпа? Погрижи се Дидо да си облече якето.

– О, забравих! На Мони му трябва закуска за училище. Във хладилника има готово руло. Само го нарежи и ги опечи като добро момиче, нали ще го направиш Зори?

При това Зорница помагаше на братята си не само сутрин. Тя често бе в ролята на майка си и вечер.

– Оставила съм кутия със замразено задушено на масата, – нареждаше Катя по телефона. – Сложи го в тенджерата, когато се върнеш от училище и включиш газовия котлон на слаб огън, за да имаме какво да вечеряме веднага щом се прибера.

По- късно отново притеснена, Катя звънеше на Зорница:

– Ако Дидо се върне у дома с петна по униформата си, би ли я сложила в пералнята? Аз сама ще я простра. Трябва  да бъде чиста за утре.

Защо Зорница да затруднява допълнително майка си, която вършеше толкова важна работа? А и Катя оценяваше високо усилията ѝ.

– Ти си най-добрата дъщеря на света, Зори, и аз съм най-щастливата майка. Момчетата те слушат. Имаш добър подход към тях. На приятелката ми Николета ѝ е много трудно да направи кариера, защото си няма дъщеря като теб.

Зорница направо разцъфтяваше от похвалите. Стана най-добрата домакиня. Бе страхотната готвачка и чудесната помощница.

Само че сега, когато се обърнеше назад, към детството, а и към брака си, където правеше същото, се питаше: “ Не ме ли използваха повече от необходимото“?

Преди 10-12 години Таня обичаше да ходи на училище и искаше да стане изобретател. Тогава тя беше едно малко момиченце с много амбиции и фантазии, готова да ги осъществи на практика.
Тя съвсем не беше глупава и наивна. По-скоро Таня беше една малка принцеса, чиито очите винаги сияеха от щастие, а на лицето ѝ искреше истинска усмивка.
Тя мечтаеше за много неща. Искаше да стане изобретател, за да направи машина на времето, лекарство, което да да лекува всички болести и много други неща.
Майка ѝ не можеше да се справи още с идеята на дъщеря си, да стане изобретател, когато изведнъж Таня пожела да бъде готвачка. За това усърдно се трудеше в кухнята, за да приготвя вечеря и едва не запали къщата.
Освен веселите детски фантазии Таня имаше и трудни дни, през които неохотно трябваше да се измъкне от топлото легло и да отиде на училище.
На път за училище всичко ѝ изглеждаше мрачно, особено през зимата. Тогава училищните прозорци ѝ се струваха мрачни и за това смяташе, че вятърът ги удря с клоните, заради тъгата, която навяваха.
Но училище имаше и много хубави и интересни неща. Там тя усещаше топлината и любовта, която извираха от учителката ѝ.
През лятото Таня ходеше на разходка с класа си, посещаваше баба си, дишаше свежи прохладен въздух. А докато се стъмни, играеше с децата от тяхната улица.
Всеки миг от детството за Таня беше безценен подарък. Тя израстна щастливо момиче, защото имаше такова прекрасно детство през, което можеше да мечтае и фантазира.