Насковата съвест бе силно разтревожена. Чувството за вина го гризеше мощно отвътре. Това, което бе направил не му даваше покой.

Той мина край една кола, дрехата му леко я закачи и тя се разпищя. Неприятния звук бе съпроводен с мигащи светлини и клаксон.

– Неприятно е, – каза си Наско, – но тази чувствителност е предназначена срещу нежелателно проникване в колата.

Той се спря и откри аналогия на случилото се с това, което го терзаеше.

– Така и Бог е вградил в нас алармена система, която ни предупреждава за нежелателното навлизане на греха в живота ни.

Наско се усмихна и констатира:

– Тази алармена система наричаме вина. И какво излиза? Че тя ни е приятел. Какво щяхме да правим без нея?

Лицето му засия от новото разбиране на нещата.

– Ако не осъзнаваме вината си, щяхме да продължим да грешим. Докога? …….. Докато греха ни победи или започне да доминира в живота ни, като нормална практика.

Наско се огледа, хората вървяха навели глави, но той сияеше. Бе стигнал до нещо особено важно за него:

– Тези мои тревоги не са случайни. Трябва да се покая и да оправя доколкото мога това, което смущава съвестта ми.

Младежите бяха оклюмали глави. Отново не им провървяха. Натупаха ги и то с голяма разлика. Утре ще им се смеят всички.

Те знаеха, че бяха се изправили пред по-силен отбор, но все пак се решиха. А сега си ближеха раните след загубата.

– Живот без риск не е интересен, – отбеляза Захари.

– Е, ако можеш да предвидиш нещата, това донякъде създава известно удобство, – подчерта Жеко.

– Когато човек се движи и израства не търси комфорта, защото ако се потопи в него, изпада в хибернация, – добави Сава.

– Един атлет натоварва доста мускулите си, – намеси се и Пламен. – В противен случай те не стават гъвкави, не откликват на по-голямо натоварване и бързо се уморяват.

– Същото става и с душата ни, – наблегна Захари. – Ако ѝ създадем комфорт, ставаме емоционално и духовно негодни за каквото и да е.

– Свързването, любовта и преследването на мечтите изискват риск и енергия, – въздъхна дълбоко Крум.

– Сега изпитваме известна болка и разочарование, – махна с ръка Стоян, – но това е по-добрата алтернатива от самотата, скуката и безмълвното отчаяние, които съпътстват живот без риск.

– Човек трябва да рискува, защото там е плодът, – тържествуващо възкликна Стойко.

Всички се засмяха и им олекна на душата.

Франк Морис, Кларънс и Джон Енглин са единствените затворници, които са успели да избягат от Алкатраз.

На 11 юни 1962 г., Франк Морис и братята Джон и Кларънс Енглин успешно провели един от най-сложните планове за бягство, който някога е бил разработван.

Тези мъже изкачили вентилационната шахта и през един от комините се изкачили на покрива. Тогава триото се спуснало по покрива и отплувало от острова на гумени салове.

На другата сутрин полицаите търсели бегълците в Алкатраз, но без успех.

Директорът на затвора обяснил, че затворниците са били изпуснати поради факта, че са поставили фалшиви глави, направени от смес,  съдържаща сапун, тоалетна хартия и истинска коса, на леглата си.

С това избягалите поставили пазачите си в глупаво положение.

Веднъж Карл Юнг беседвал с вожда на племето навахо за чувството на собствено достойнство, което е присъщо на всеки индианец, за тяхното голямо спокойствие и увереност.

Техният живот бил изпълнен със смисъл, а живота на белия човек се основава на рационализма и доводите в здравия смисъл, което води до празнота и бедност.

По време на тази беседа вождът казал на Юнг:

– Погледни колко свирепи и разтревожени изглеждат белите хора. Устните им са присвити. Носът им е заострен, цялото им лице е покрито с гънки и бръчки. Погледът им е разсеян и през цялото време търсят нещо. Винаги им трябва нещо, не им достига. Те са постоянно неспокойни и напрегнати. Не разбираме какво точно искат. Приличат ми на полудели хора.

Юнг го попитал:

– Защо мислиш така?

– Те казват, че мислят с главите си, – отговорил вождът.

– А как иначе? А вие с какво мислите? – изненадал се Юнг.

– Ето с това, – казал вождът, като посочил сърцето си.

Дали рибата-жаба е мила като котенце? Някои ще кажат „да“, но само уродливо мила.

Какво кара хората да възприемат странните и плашещи създания за симпатични? Защо ние гледаме с умиление скачащ паяк или мадагаскарска ръконожка?

Котенца, кученца и зайчета, които имат големи очи, големи глави и меки тела, свойствени за децата, предизвикват при възрастни инстинкт за защита и запазване.

Австрийската етолог Конрад Лоренц описва това поведение като „бебе-схема“.

Животно може да изглежда неприятно в началото, но след това наблюдателят все пак го намира за интересно, за това иска да отиде и да го види.

Феноменът мило уродство напомня на естетиката на филмите на ужасите и други жанрове на поп културата, където колкото е „по-лошо, толкова по-добре“.

Хората, когато видят ексцентрично създание, могат да изпитат чувство, което активира не грижовни инстинкти, а по-скоро емоции на радост и лекомислие. „Накратко казано, това е нелепо“.