„Блажени ония човеци, чиято сила е в Тебе. В чието сърце са пътищата към Твоя дом. Минаващи през долината на плача, те я преобръщат на място на извори и есенният дъжд я покрива с благословения“.

Утешение не се дава на лекомислените и присмиващите се.

Ние трябва да слезем „надълбоко“, ако искаме от опит да познаем скъпоценния дар от Бога – утешението.

По този начин ще получим подготовка, която ще ни помогне да станем съработници на Бога.

Когато нощта падне над душата ни,  …. когато листата се затварят и за цветът вече няма слънчева светлина, в затворените венчелишчета, няма да има недостатък, даже при най-сгъстената тъмнина, защото капките от небесна роса, които падат тогава, заместват слънцето, което се е скрило.

Веднъж при един мъдрец дошла красива девойка, обляна в сълзи:
– Какво да правя? Винаги се опитвам да бъда любезна, с добро да се отнасям към хората. Никого не обиждам. Помагам на всеки с каквото мога. И въпреки че съм приятелски настроена към хората, вместо благодарност и уважение, получавам обиди и горчиви подигравки. Дори някои открито враждуват с мен. Не съм виновна в нищо, а всичко това е толкова несправедливо и обидно до сълзи. Посъветвайте ме какво да правя!
Мъдрецът я погледнал и казал:
– Съблечи се гола и така прекоси града.
– Да не сте луд,- възмутила се красавицата.- Ако се покажа така, всеки би ми посегнал и кой знае какво би направил с мен.
Тогава мъдрецът отворил вратата и поставил на масата огледало.
– Ето виждаш ли, – казал той, – ти се страхуваш да се покажеш гола пред хората. Тогава защо ходиш в света с разголена душа? Тя е като тази разтворена врата. Всеки, който не го мързи ще влезе през нея. И ако види в твоите добродетели, като в огледало, как се отразяват неговите пороци, ще се опита да те оклевети, унижи и обиди. Не всеки има смелост да признае, че някой е по-добър от него. Нежелайеки да се променя, порочния човек враждува с добрите хора.
– Тогава какво да правя? – попитала девойката.
– Ела, ще ти покажа моята градина, – предложил мъдрецът.
Водейки момичето през градината си, мъдрецът казал:
– Много години аз поливам тези прекрасни цветя и се грижа за тях, но никога не съм обръщал внимание как разтварят пъпките си и цъфтят, но след това се наслаждавам на красотата и аромата им. Така и ти бъди като цветята. Разкривай сърцето си без да бързаш, незабележимо. Виж кой е достоен да бъде твой приятел, и кой не заслужава това. Кой полива цветето с вода и кой разрушава венчелистчета и ги тъпче с краката си …

Останал сам, Радостин се огледа. Стая бе обзаведена с разкош и вкус. А след това затаи дъх.

На една маса до стената лежеше роза. Нежна и крехка. Имаше четири пъпки на дългото стебло и едва забележими тръни между малките  листа. Четирите пъпки се  бяха едва забележимо разтворили, а петият цвят на върха беше напълно отворен. Всяко от тънките венчелистчета бе чудо, с рубин в средата, червен като огъня.

Красотата докосна сърцето му. Ако човек вземеше този дълъг стрък и го извиеше, той щеше да се огъне, пречупи и загине. Цветът на върха сякаш се полюшваше от полъх на ветрец, въпреки че в стаята не се долавяше никакво течение.
Такова съвършенство, а е толкова преходно и уязвимо. Радостин бе опиянен от майсторството, вложено в него, отчиташе времето, усърдието и умението, довели до това съвършенство. А едновременното с това усещаше, че този шедьовър, това изкуство е несигурно като ….. всяка радост в живота.

„Роза, повяхнала под ласките на вятъра в края на лятото“ – помисли си Радостин като си спомни за младото момиче, което го изпрати със страх и болка.

Светлината върху един от цветовете потрепна, но звук не се чу. Той бавно се обърна и погледна към вратата.

Жената, която беше влязла, не бе първа младост. Тя стъпваше съвсем тихо, с изяществото на танцьорка. Беше мъничка, крехка, тъмнокоса, с тъмни, топли очи, прелестна като розата. Напомняше му за тръни, капеща кръв и опасност, затаена във всяка красота.
Жената се засмя, пристъпи право към него и го подмина, а той бе затаил дъх. Застана до маса и се загледа в розата.

– Възхищаваш се на цветето ми, нали? — гласът й бе като коприна.

— Да. Изделие с изключителна красота и … тъга.

— Тъга? — тя извърна глава и го погледна.

Той се поколеба.

— Розите умират. Едно толкова нежно творение ни напомня за… нетрайността на всички неща. Всички красиви неща.

Какво щеше да стане със него, той не знаеше, но усещаше, че каквото и да твори през следващите месеци и години ще бъде разрушено и унищожено от времето. Само Творецът може да създава вечни неща.

Ентомолози са открили неизвестен досега механизъм за комуникация между цветята и пчелите. Експериментите са показали, че насекомите са способни да разберат дали има нектар в цвета по електрическото поле в него.
Всеки знае, че пчелите при търсене на нектар се ориентират по мириса на цвета, окраската и текстурата на венчелишчетата им. Учените са установили, че растенията имат много по-добър механизъм за комуникация. Това е електрично поле, което се променя за няколко секунди.
Учените открили този факт чрез поставяне на електроди в стъблата на петуниита. Оказало се, че цветята около тях има слабо отрицателно електрическо поле, което след пристигането на пчелите изчезва за няколко минути. Самите пчели имат положително електрическо поле, което се създава за сметка на въздуха преминаващ през косъмчетата им.
Както предположили изследователите, ако отсъства поле около цвета пчелата знае, че нектара е „изяден“ и не се е възстановил още. За растенията е важно, насекомите да не летят към тях напразно. Ако пчела кацне на цвят лишен от нектар, тя повече няма да го посещава, а това ще се отрази негативно на опрашването му.
Учените са тествали своята хипотеза с изкуствени цветове едни, от които са били пълни със сироп, а другите с горчив разтвор на хинин. Пчелите избрали цвета със сиропа, ако не били „маркирани“ с отрицателен заряд. Ако такъв отсъствал, пчелите кацали и на двата цвята без да правят някаква разлика.
Това показва, че пчелите търсят нектар, като се ориентират по електрическото поле на цвета. За сега учените не знаят точно с кои органи пчелата възприема електрическото поле. Възможно е, за това да им помагат малките косъмчета покриващи тялото им.

Не, не става дума за прилеп, а за растение с красиви бели венчелишчета, като крила, които напомнят на прилеп. В природата са известни около 30 разновидности на това цвете. „Белият прилеп“ е много популярен сред градинарите.
За негова родина се считат Индия и Малайзия. Жителите на югоизточна Азия и Африка с удоволствие го употребяват за храна, по-скоро плодовете и корените му.
Това растение има големи гланцирани листа, събрани в розетка, а по време на цъфтенето на върха на стъблото се появява дивен цвят, в бяло  с лилави ивици, покриващи тъмно пурпурни топки. И всичко това е обиколено от дълги, лилави ленти. Този необикновен цвят не прилича на никой друг в природата.
В домашни условия такива растения се нуждаят от специални условия. При посаждане трябва да се избере саксия съразмерна с кореновата система на растението, а за качеството на почвата е необходимо да се смесят 1 част вермикулит, 3 части перлит и 6 части торф. Растението е топлолюбиво, но не понася пряката слънчева светлина. Затова е по-добре да се постави на сухо място, където няма течение. Храненето трябва да става с торове съдържащи фосфор.
Размножава се, както със семена, така и вегетативно. “ Белия прилеп“ цъфти обикновено на втората година, а растение отгледано от семена обикновено цъфти на третата година.