Това бе нещо грандиозно, голям стадион пълен с младежи. Те се бяха събрали, за да търсят от Бога насърчение и утвърждаване.

Изведнъж от отгоре потече мед и заля цялата талпа. Мнозина бяха разстроени и много бързо започнаха да чистят лепкавата субстанция от себе си.

Самуил гледаше случващото се и питаше:

– Боже, какво е това? Какво искаш да ни кажеш?

Самуил усети лек полъх и чу тих глас:

– Това, което виждаш да се излива отгоре, е най-ценния Ми подарък, но много от вашето поколение търсят напредък и влияние. Те не разбират че мястото на Божията проверка е в пустинята, а не на подиума. Готови са да станат и проповядват, когато ги призовавам да се научат да се молят, падайки на колене. Пази се от гласовете, които ще ласкаят мъжествеността и силата на човека, обещавайки му слава, богатство и величие.

– Боже, Ти навярно искаш да разрешиш проблемите ни свързани с гордостта, егоистичните ни амбиции и любовта към подиумите, – кимна разбиращо Самуил.

– Ще има гласове, които ще насърчават тази измами. Те ще обещават популярност и величие, и ще изгубят. Не преследвай „служението“, а  ти търси Исус повече от всичко друго – посъветва го тихия глас.

Самуил изтръпна като гледаше младежите около себе си.

– Следи тези, които са със съкрушени сърца и се смиряват, както никога досега. – продължи гласът. – Колкото е по-голямо призванието и благодатта, толкова е по-голямо съкрушението.

– А тези, които се отказват от това? – попита плахо Самуил.

– Ще имат човешки амбиции и ще изказват видения и пророчества, които не Съм им говорил. Смирените, те донасят голяма радост на сърцето Ми.

– А какво ще стане с майките и бащите ни?

– Сега възпитавам сломени родители, които ще доведат младото поколение в пустинята и ще се утвърдят като възлюбени,освен цялото служение.

– А заблудилите се?

– Ще събера тези излъгани дъщери и синове с дух на смирение и разцепление, както никога до сега. Търси плачещите посланици, които ще бъдат пуснати сред това поколение. Те ще носят особено помазание със сълзи и пълно поваляне.

– Ще позволим ли Бог да ни пречупи – тежко въздъхна Самуил – или ще продължим да боготворим местата за изява и популярността, попадайки под значителна по размери измама?

Градът се задушаваше, впримчен в яката прегръдка на двигателите с вътрешно горене. Хората седяха по пейките в парка и обсъждаха времето, „издънките“ на политиците или „коригираните“ цени на стоките.

Свилен и Стойко бяха развълнувани от нещо съвсем друго. Те коментираха въодушевено, без да обръщат внимание на хората около тях. Младежи, които разсъждаваха и търсеха истината.

– Ако човешката любов не тласка човека към непривични за него постъпки, това не е любов, – заяви Свилен.

– Ако тя е предпазлива, прави си разни сметки, това също не е любов, – допълни Стойко.

– Това по-скоро е симпатия, топли чувства, но просто няма признаци на любов, – констатира Свилен.

– Случвало ли ти се е да си губиш главата си и да правиш нещо за Бога, заради дълга си, а не от съображения за здрав разум или каквито и да са там мотиви и поводи, освен едно единствено – защото Го обичам? – попита Стойко.

– Осъзнаваме ли когато правим нещо ценно за Бога или просто повтаряме заучените думи за Неговото величие и Изкупление, а в същото време сме заети с цял куп ненужни неща? – попита и Свилен на свой ред.

– Не става дума за Божествените и грандиозни дела, които остават в историята, а за обикновените неща, които свидетелстват на Бога, че му се покоряваме във всичко, – уточни Стойко.

– Желанията зародили се в Божието сърце имат ли такъв отклик у нас като на Мария от Витания? – попита Свилен.

– Понякога изглежда сякаш Бог ни наблюдава, очаквайки да види поне някакво доказателство за любов ни към Него, – поклати глава Стойко.

– Покорността пред Бога е по важна от личната святост, – възторжено каза Свилен.

– Вълнуваме се от това как ходим, какво говорим, какво гледаме, страхувайки се да не оскърбим Бога, но от покорството ни пред Бога  и любовта ни към Него няма никаква следа, – размаха ръце Стойко.

– Трябва да се откажем от въпроса: „Мога ли да се  натъкмя, да пасна в някоя дейност?“. Нека осъзнаем, че това не може да става така, – замислено каза Свилен.

– Ако се покоряваме на Бога, Той действа чрез нас непрестанно, – обобщи Стойко.

Много хора знаят, че патриархът Авраам първоначално е бил с друго име – Аврам. В Битие, глава 17, Бог промени името му като част от една уникална церемония на завета.

Какво е значението на тази на пръв поглед незначителна промяна?

Името на Аврам се състои от две думи – Ав и Рам и означава „благороден отец“. Това е издигнато и възвишено име, но то звучи надменно и не подхожда за патриарха на новия народ.

От друга страна името Авраам съдържа думите Ав, Ра, и Ам, които са препратки към Божието обещание: „ще те направя баща на много народи“.

Изменението е съвсем малко, единствената разлика се заключава в една допълнителна ивритска буква ה, която се произнася като „а“.

Тази буква, която е поставена в средата на думата, превръща „благороден“ в „множество“. Влиянието от тази промяна е значително.

Акцентът не е върху индивидуалните отличия на един лидер, а на колективното величие на цялото множество.

Един християнин се оказал в компанията на човек, който в разговорът им хулел Бога.

– Спрете, господине, – казал християнина. – Нищо не казах, когато вие произнасяхте името на вашия шеф, но аз ви моля да оставите намира името на моя Господ!

Ние живеем в такова време, когато страхопочитанието е необичайно и рядко се проявява. Наричащите се християни са загубили представа за светостта и величието на Бога.

Някои християни  макар да не се кълнат в Божието име, не проклинат, не богохулстват, но по време на службата разказват вицове за Бога, небето и Библията.

Бог е свят и непочтително е да се използва името Му напразно. Това е грях.

Ако искаме другите хора да не произнасят напразно името Божие, ние трябва да показваме по-голяма почит към Господа.

„Живейте и говорете така, че никой да няма повод да унижава и презира вас или Господа ви“.

Нека Бог ни помогне в това!

Един крал искал правилно да управлява народа си, за това се обърнал за съвет към един мъдрец:

– Как трябва да постъпва човек, за да управлява както трябва народа си?

– Трябва да имаш пет достойнства и да премахнеш четири недостатъка, – отговорил мъдрецът.

– Кой са тези пет достойнства? – попитал краля.

– Благородния мъж показва милост, но не поема разходи. Не предизвиква злоба и гняв у хората, когато ги кара да се трудят. Неговите желания са несъвместими с алчността. Той е величествен, но чужд на високомерието. Страшен, но в него няма свирепост.

– А какво означава „да показва милост, но да не поема разходи“?

– Да бъде добър към хората и да използва всичко, което им носи изгода. Това не е ли милост, която не изисква разходи? Ако на хората, които им се възлага работа и могат да избират труд, който е по силите им, това ще предизвика ли гняв у тях? Когато се стремиш към човечност и я постигаш, от къде може да се появи алчността? Благородния мъж не смее да прояви пренебрежение, когато има работа с многочислени или немного велики и малки. Това не е ли величие, без високомерие? Благородния човек носи необходимата шапка и дрехи, погледът му е пълен с достойнство, той е толкова внушителен, че когато хората го гледат изпитват трепет. Такъв човек не е ли страшен, но без да бъде жесток?

– А какви са четирите недостатъка? – попитал краля.

– Да накажеш тези,  които не си инструктирал, това означава да бъдеш жесток. Да искаш дадено изпълнение, без да си предупредил по-рано, означава да проявиш насилие. Да забавяш заповед и в същото време да добавяш срок за изпълнението ѝ, нанасяш вреда. Ако в кой да е случай се ограничаваш, да дадеш какво да е на хората, това означава да се отнесеш формално към нещата.