Архив за етикет: брадва

Важното е да помогнеш

700x467x35834875903_10f4d9b07c_k.jpg.pagespeed.ic.gSO3349RmzКогато тухлите бяха разтоварени, дърводелците и строителите седнаха на масата. И започнаха обичайните разговори в такъв момент:

– От къде си?

– Колко изкарваш?

Разговорът изведнъж премина към гъбите. За селския човек тази тема е неизчерпаема. Като хванеш от майсторски приготвени гъби и стигнеш до темата, как да ги запазиш, когато падне снега.

По едно време  започна да разказва най-старият от дърводелците. Той беше около 70 годишен. На тези години мъжете оставят брадвата, но този  не беше я зарязал. Всички го слушаха внимателно, явно имаше авторитет в групата.

– За всяка гъба е нужен подход, – започна старецът.  – Например, когато отивам за медни агари не взимам чанта. В противен случай няма нищо да набера. Виж, празния чувал влиза в работа.  В гората се натъкнах на пънове. Те стърчаха на метър от земята, явно някой е сякъл тук. На дънерите като гроздове бяха накацали медни агари. Обрах само едно от отсечените дървета и напълних чувала. Имаше много, но нали трябваше да ги отнеса до селото.

Излязох от гората, а до селото оставаха още три километра. Вървях и усещах, че този товар не е по силите ми. А да хвърли толкова гъби просто е жалко. За беда заваля и дъжд. Чувалът натежа още повече.

Изведнъж чух зад себе си шум на кола. Обърнах се – червен „Москвич“.

– Е, – казах си, – слава на Бога.

Сложих чувала на рамо и помахах с ръка. Шофьорът спря и отвори прозорчето.

Той  беше як младеж с кожено яке.

Казвам му:

– Мили човече, закарай ме до селото, уморих се.

Той погледна чувал, после мен, а после недоволно кресна:

– Ти какво, дядо? Целият си мокър, ако седнеш вътре всичко ще намокриш.

Затвори прозорчето и потегли. Какво да се прави, нарамих чувала и отново закрачих под дъжда. Е, има и такива хора по света.

С малки почивки се добрах до селото. Наближавам и гледам червеният „Москвич“ спрял напряко  на пътя пред дома ми.

Приближих и попитах младежа:

– Какво се е случило?

– Как да ви кажа, ….. бензина свърши – и наведе засрамено глава. – Да знаете някой тук наблизо, който може да ми услужи с три литра бензин, за да мога да стигна до бензиностанцията.

– Аз имам бензин, – казвам му. – Сега ще донеса тубата.

Оставих чувала с гъбите и тръгнах към гаража. Когато се върнах младежът крачеше притеснено под дъжда.

– На вземи и наливай! – и му подадох тубата.

– Много ви благодаря. Аз… там на пътя …

– Няма значение, наливай.

Наля бензина, благодари ми смутено и потегли.

Всички се бяха смълчали . Всеки от тях поне веднъж е преминавал край човек в беда и не му е протегнал ръка за помощ. Грешките са си грешки, важно е човек да не таи злоба и огорчение. В такива случаи трябва да намери сили и да помогне на този, който го е пренебрегнал и отхвърлил.

Лъжи за укротяване

280-Lozh-vo-spasenieСимеонов беше дежурен в болница, която се намира в някаква пустош. През нощта се появиха двама пациенти попаднали при непредвидени обстоятелства, които малко или много бяха предизвикали сами.

Първият преминавал железопътната линия, не могъл да престъпи през релсата, спънал се и си ударил главата в желязото. Добре, че наблизо имало хора, които го видели и бяха го докарали в болницата. От главата му шуртеше кръв.

По някакъв начин кръвта бе спряна от медицинската сестра и страдалецът бе откаран за операция.

В същото време докараха още един, който отишъл да реже дърва. Забравил, взел брадвата с лявата ръка и се ударил от дясно.

Друга медицинска сестра го заведе в стаята за лечение, за да му сложат няколко шева, но мъжът бе възбуден, съпротивлява се, шумеше и не се подава на никакви уговорки.

– Не, не давам, – дърпаше се и мучеше настоятелно и не позволяваше да го зашият.

Тогава доктор Симеонов рязко му се скара:

– Я по-тихо. Това е затворническа болница. Ти си убил човек, стой мирен.

Болният се успокои, почти отрезня и мълчаливо даде на лекарят да му зашие раната.

Когато го изведоха в приемната, той видя другият, който бяха довели преди него, чиято глава бе омотана с бинтове, през които на места се червенееше кръв.

Изведнъж вторият мъж се втурна с вик към този с бинтованата глава:

– Братко, за какво те наредих така?! – жално изплака мъжът.

За този занаят е нужен акъл

indexСлед дълги пазарлъци Явор купи дворът и къщата на Пена Вдовицата. Не, че си нямаше.

Тази покупка направи специално за сина си Радо, който таман се бе научил да прави бъчви. Изглежда от рода на майка му към Радо бе прехвръкнала искра, пораждаща любов към дърводелството.

Дядо му Васил правеше маси и столове, а понякога и шкафове. Та така от дядо към внук се бе предало някакво влечени  към обработването на дърво.

Сега щом се чуеха звънливи удари от бившия двор на леля Пена, хората наоколо си казваха:

– Радо пак набива обръчи на някоя нова каца.

Зад вратата под навеса Радо държеше черничеви, ясенови и яворови трупи. На тия трупи Радо им улавяше жилката. Цепеше ги с желязна брадва, чиято дръжка бе доста къса.

От нацепените плоскости Радо издялваше дъги, които ставаха част от бъчви и каци.

Веднъж бъчварят попита Пенко от долната махала:

– Знаеш ли, че кривицата, като сестра на геобразната секира, е била сечиво, донесено от прабългарите?

– Нима между прабългарите е имало бъчвари?! – запъна се Пенко.

– Но е имало майстори на дървени огради, крепости и къщи, – скокна Радо, – а за такава работа славянският топор не приляга, както кривицата.

В работилницата на бъчваря имаше още рукан, триони, рендета, стоманени шила за пробиване на дупки на шините, болтове, нитове и голям трупач, с който чирака Веско приглаждаше трупите.

Радо имаше още два инструмента.

– Това е криво ренде, – обясняваше бъчварят на чирака си, – с него се правят жлебовете в края на дъгите. В жлебовете се опаянтват дъната на каците и буретата. А това е въторг. Той скосява от двете страни дъгите, така че да прилепнат плътно една до друга и да образуват окръжност.

Всичките тези инструменти, големи и малки пергели, заедно с понятия като „радиус“, „диаметър“ и „скосен цилиндър“, говореха, че не от всеки става бъчвар, за този занаят е нужен акъл.

– Радиуса на едно дъно, трябва да се нанася пет пъти на обиколката му, – казваше Радо, когато учеше Веско на занаята си. – Дъгите на бурето по средата трябва да са по-широки, за да придобие то тумбест вид. Кацата не е чорап та да я почнеш отдолу нагоре, а обратно, за да могат обръчите постепенно да се свиват.

Веско слушаше внимателно, защото знаеше, че Радо няма да повтори казаното, а майсторът продължаваше с обясненията и препоръките си:

– Между дъгите на дъното не пъхнеш ли стебла от папур, кацата ще пропуска, но ако мазнеш мястото, от което прокапва със счукани брястови листа, всякакво сълзене изчезва.

– Какви са тези листа? Каква е тази замазка? – питаше Веско.

– Питал съм майстора при когото чиракувах, но и той не можа да ми го обясни, – въздъхна дълбоко Радо. – Просто наследено от стари майстори.

Веско го гледаше озадачено, а същевременно си мислеше: „Как мога да правя нещо което не разбирам, какво е или как действа?“

– Веско, във всеки занаят има неща, които трудно се обясняват, но не ги ли усвоиш, калфа ще си останеш, – засмя се Радо.

Както другите бъчвари, така и Радо си бе извлякъл своя философия:

– Ако дъгите с обръчите и дъната са големия свят на бъчвата, то папурът и замазката от брястови листа са от малкия свят. То и в живота е тъй. Малките неща допълват големите.

Когато показваше сърцевината на разцепено дърво на чирака си, добавяше:

– Това, по-тъмното в ствола, трябва да го чистиш. То никога няма да узрее. Не става за работа, ама храни дървото. Заболее ли тая сърцевина, независимо дали е на дърво, животно, човек или държава, всичко останало се разболява.

Въртележка от сняг

0aВ източната част на Хелзинки на острова се появи Кусилиото традиционната за това време на годината и място атракция – огромна въртележка, издълбана в леда.

Въртележката може да се върти с множество хора върху себе си. Това е забавно и безопасно.

Въртележката от лед е създадена от Ян Кяпюлехто. Тази „забележителност“ тежи почти 200 тона, а диаметъра му е 36 метра.

Необичайният дизайн е създаден с помощта на триони, лопати, брадви и мотор на лодка.

Напрегната борба за един живот

originalИван Маджаров се връщаше от риболов. До него вървеше вярното му куче.

Изведнъж Иван забеляза движение в леда и си помисли: „Вероятно е паднал някой рибар“.

Той хукна със всичка сила, за да се притече на помощ на нещастника. Преминавайки половината път до потъващия, Иван разбра, че в капана на леда е попаднал не човек, а лос. Животното бе пропаднало в дупка, образувала се в леда. Вероятно се бе борило и ритало, но явно бе замръзнало.

Иван бързо звънна на жена си,

– Обади в спасителната служба, тук се бори за живота си, пропаднал в леда лос.

След това се обади и на баща:

– Донеси ми здрава връв и брадва. Лост се е заклещил в леда и не може да се измъкне.
Сътрудниците по спешни случаи се отказаха да спасят животното. Тогава Иван си направи ласо. Едва на третия път успя да го нахлузи на врата на животното.
Започна да го тегли. Животното се обърна по гръб и предните му копита се оказаха на здравия лед. Така мъжът успяха да го издърпа на около двадесет метра от дупката в леда. Близо до брега леда под животното се пропука отново, но този път не толкова опасно, че да потъне.

След като го извлече лосът, животното  легна спокойно. Очевидно бе малко зашеметено.

Животното бе много измръзнало и силно се тресеше. Иван започна да го разтрива, за да го стопли.

Стана забавно, когато мъжът седна, а животното положи глава на коляното и започна да пръхти. Явно всичко разбираше.

Скоро лосът окончателно дойде на себе си и се изправи на крака. Иван сряза връвта, с която го бе теглил. Лосът тръгна към вътрешността на острова, а кучето на Иван го съпроводи около 50 метра, след което се върна при стопанина си.

Двамата човекът и кучете бяха доволни, те бяха спасили един давещ се в ледената вода.