В един град много години наред хората нямаха желание да търсят Бога. Местната църква бе почти празна по време на богослуженията. Младите хора изобщо не искаха да търсят Бога. За тях Той бе станал нещо незначително и ненужно.

Безразличие и апатия се бе наслоила във всички сфери на духовния живот.

В покрайнините на града живееше един стар ковач. Той заекваше. Хората не можеха да го слушат, без да изпитват вътрешна болка.

Веднъж в края на седмицата, когато ковачът работеше в работилницата си, неговото сърце и душа се изпълнили с тревога.

– Църквата ни се изпразни, – въздъхна ковача. – Хиляди непокаяли се хора загиват в греховете си.

Безпокойството му стана толкова силно, че той остави работата си, затвори вратата на работилницата и остатъка от деня прекара в молитва.

Ковачът получи отговор на молитвата си. След това отиде в неделя при пастора и го помоли:

– Моля ви свикайте „съвещателно събрание“. Имаме нужда да обсъдим и разискваме за състоянието на душите си. Пасторе, людете погиват!

След като пастирът помисли малко, се съгласи, но каза:

– Съмнявам се, че хората ще откликнат на тази покана.

Събранието бе назначено вечерта в голям частен дом.

Когато настъпи вечерта, хората започнаха да идват. Те бяха толкова много, че не можеха да се съберат в помещението. Първоначално всички влизаха мълчаливо, но дойде човек с насълзени очи и поиска от присъстващите:

– Мола ви, помолете се за мен.

Изведнъж бентът се отприщи и много други го последваха.

Макар и от различни краища на града хората изведнъж почнаха да осъзнават своята греховност.

Интересно бе тяхното свидетелство

– Това чувство за грях, ме обхвана в края на работната седмица, – сподели младо още голобрадо момче.

Другите също потвърдиха, че са били изобличени за греховете си по това време.

Какво толкова се бе случило тогава, че предизвика такава голяма вълна на покаяние?

По това време един възрастен ковач бе паднал на колене и се молеше усърдно за погиващите в този град.

Този ковач бе поличил отговор на молитвата си.

След това в града последва голямо съживление.

Под въздействието на Чарлз Пархам от Хюстън Уилям Сиймор получи нов духовен импулс. Той не беше кръстен със Святия Дух и не говореше езици, но дързостно проповядваше духовно кръщение и молитва на езици.

През февруари бе поканен да проповядва в една църква в Лос Анджелис.

– Нося ви посланието за освещаващото и изцеляващо изпълване със Святия Дух,….. – каза Сиймор в началото на проповедта си в тази църква.

След два дни стареите на църквата в Лос Анджелис, поканиха Уилям на разговор. Един от стареите го нападна директно:

– Вие не сте кръстени със Святия Дух и не говорите езици. Не можете да проповядвате нещо, което сами не сте преживели.

– Забраняваме ви да проповядвате за това в нашата църква, – каза друг от стареите.

Създалата се ситуация предизвика няколко вярващи да тръгнат със Сиймор. Те се събираха по домовете си за молитва.

През това време Рихард и Рут Асбър бяха получили откровение от Бога: „Искам по особен начин да благословя Лос Анджелис“. Двамата веднага поканиха Сиймор:

– Елате да водите богослуженията в нашия дом.

Там се събираха бели и черни, за да търсят Бога. Вярващите преживяха истински пробив. Няколко от тях получиха кръщение във Святия Дух. Сред тях беше и бъдещата съпруга на Сиймор.

Тя започна да пее на езици, като си акомпанираше на пианото, въпреки че преди не се е учила да свири. Това бе сериозно предизвикателство за Сиймор. След като прекара цяла нощ в молитва, рано сутринта Уилям също получи кръщение в Святия Дух.

Сиймор продължи да проповядва. Много хора се спасяваха и получаваха кръщене в Святия Дух на богослуженията, които той водеше.

При пристигането си в Моравия братята Кирил и Методи били приети от княз Ростислав в неговата столица Велеград.

Славянската реч на дошлите учители, силата на думите им и благочестивият им дух покорили сърцето на моравския княз и хората, които живеели там.

Писмеността и книгите, които донесли двамата братя, били поразяващи. Местните били развълнувани, всичко това им изглеждало като дар от небето. Ростислав събрал учениците и ги дал на Кирил и Методий да ги обучават.

Продължавайки започнатия в Цариград превод, Константин с Методий превели доста богослужебни книги, литургии, утринни и вечерни служби. Започнали и славянски богослужение.
„И се отвориха ушите на глухите към слушане на книжовни слова и служби, и за немите езикът стана ясен“.

Вместо да се проповядва на немски език и богослуженията да се извършват на непонятен латински език, народът слушал проповеди, нещо което не се е случвало до сега, на родния си език.

Братята не ограничили дейността си само в столицата на Моравия. От там Константин с брат си ежедневно се отправял по-нататък, посещавал градове и села.

Огласявал на невярващите думите на живот, поучавал народа чрез кръщение да се откажат от греховете си. Говорели им, че без това те не могат истински да се спасят.

Целта на учителското ходене на братята, било обучение и утвърждаване на хората от Моравия, които вече били приели християнството.

Известен проповедник провел евангелизация в една страна. Много хора се обърнали към Бога и приели Исус Христос в сърцата си. По време на последната си проповед проповедникът се обърнал към публиката и попитал:
– Какво ви дадоха тези богослужения?
Станала едно негърско момиче, нейното лице сияело. Тя не била оратор, за това казала само няколко думи:
– По време на тези богослужения, приех Исус Христос в сърцето си и Неговата любов ми даде сила и способност да простя на убийците на баща ми.
Любовта на Исус Христос прави хората способни да простя не само на близките си, но и на врагове си, това е същността на християнството. Обичайте враговете си, благословяйте ги, това е върхът на християнската любов.
Тази цел, трябва да се преследва от всеки християнин. Голяма добродетел е да изпиташ любов към враговете си! Добро нещо е християнин да прости ни ближния обида, въздавайки му добро за направеното зло, вместо да го мрази, горещо да го обича и да се моли на Бога за него! Наградата за това той ще има не само на небето, а и тук на земята.
Никоя друга заповед на Исус Христос не са нарушава така често, както заповедта да обичаш враговете си. За изпълнението на тази заповед се изисква много сила, която можем да почерпим само от Един – Исус Христос.
Любовта към враговете е естествена за християнството и ние трябва да се стремим да я проявяваме. В борбата с врага, християнина не трябва да има друго оръжие, способ или средство, освен истинска любов.