Обещаваха силни ветрове, но на двамата приятели Спас и Младен им се размина. Е, вярно подухна малко, но не бе силно и бе за кратко време. Това им помогна да поседят пред блока и дълго да разговарят.

Спас погледна хитро Милен и попита:

– Според теб как се оформя това, което хората мислят и правят?

– Всеки от нас разполага с твърде много информация, – започна да разсъждава на глас Милен. – Умовете ни трудно обработват всичко това. Повечето от нас търсят експерти, други съвет от приятел, а трети се насочват към това, което им звучи най-правдоподобно.

– И кое е най-доброто, което можем да направим? – продължи да пита Спас.

– За да се предотврати тази сложност, нужно е да се подредят идеите, – предположи Милен.

– А не може ли всичко да се подреди във вид на стълба в ума?

– Защо точно стълба? – изненада се се Милен.

– За да повлияе на поведението и вярванията на хората, дадената идея трябва да бъде на най-високото стъпало. Там тя се запомня. Тези по-надолу нямат шанс и едва ли ще окажат някакво влияние, – обясни Спас.

– Тъй като повечето информация бомбардира умовете ни, кажи ми, кое е истина и в какво трябва да вярваме тогава?

– Трябва да осъзнаем, че се води битка за умовете ни, – усмихна се Спас. – Всеки ден сме атакувани с идеи, много от които са предназначени да повлияят на нашите мисли и вярвания.

– Да, но ние имаме избор, какво да слушаме и в какво да вярваме, – реагира нервно Милен.

– Така е, – съгласи се Спас. – Не трябва да позволяваме на хора да управляват живота ни. Достатъчно е да изпълваме ума си с Божието Слово.

Двамата замълчаха. Те бяха напълно убедени в това, което каза Спас.

Димитрина се бе свила в един от ъглите на старата къща в техния двор и плачеше. Така я откри майка ѝ.

Тя погали дъщеря си по главата и каза:

– Защо се тревожиш толкова? Ти не можеш да я видиш, но се води битка за твоето сърце.

– Никой не го е еня за мен, – изхлипа Димитрина.

– Това е война на два свята, – каза майката, след което поясни, – от една страна сатана с армията си работи неуморно, за да всее страх и безпокойство в сърцето ти. Те изсмукват надеждата ти в Божите обещания, като подхранват сърцето ти с лъжи и тревоги.

– Но нали сме деца на Бога, – Димитрина вдигна разплаканите си очи към майка си, – как можем да се страхуваме и безпокоим? Нали Исус дойде, за да ни даде живот и то в изобилие?!

Майка ѝ се усмихна:

– Правилно го каза. Разбери безпокойството и страхът нямат място там, където обитава Господ. Сатана няма власт над нас. Неговите планове не са съпоставими с Божите. Бог те обича ….

– И всеки ден се бори за нас, – възкликна радостно Димитрина.

– Бог е в контрол на нещата, за това можем да Му се доверим.

И двете се прегърнаха.

Нека не позволяваме на мъглата от паника да замъгли погледа ни спрямо Божите обещания.

Камен и Ана прекараха един прекрасен меден месец на екзотично място. Дните отлитаха като миг. Двамата бяха толкова щастливи.

Един ден Камен с нежелание спомена:

– Трябва да се прибираме у дома …..

– Вече? – натъжи се Ана.

Волю или неволю двамата стегнаха куфарите и се прибраха.

…… И се случи нещо, което двамата съвсем не очакваха.

Щастливите дни вместо хубав спомен им оставиха неприятно усещане у Ана.

– Виж, – една вечер извика тя, – какъв странен сърбящ обрив имам на краката си ….

Двойката се насочи към специалист по инфекциозни болести.

След прегледа, той ги информира:

– Малки паразити са пробили път в краката на Ана.

– Но как се е случило това? – попита изненадан Камен.

– Изглежда е получила мехури от неудобни обувки, които е носела….

– Новите ми джапанки, – изохка Ана.

– ….. през тези мехури са проникнали нежеланите „гости“.

Така една мечтана ваканция завърши с предизвикателна битка с малки паразити.

По същия начин, ако не помолите Бог за помощ да се борите с греха, мечтата ви да живеете приятен живот пред Него, ще се превърне в битка с нежеланите гости на греха и бунта.

Как можем да сме сигурни, че мечтата ни да живеем по начин, с който ще почитаме Бог, няма да бъде отвлечена от греха?

Нека държим погледа си върху Него. Да изповядаме и да се покаем за греха си и да потърсим Божествена помощ, за да се предпазим от нежеланите духовни паразити, които с удоволствие ще ровят в живота ни.

Когато Тони бе малко момче родителите му го учиха да се подчинява.

– Послушанието е обвито с любов, – казваше баща му, – Божията любов към нас и нашата любов към Него.

И с Божията благодат Тони възприе и попи всичко. Той научи, че трябва да се подчинява на родителите си.

Имаше моменти, когато родителите му го викаха, но на него не му се искаше да остави играта и да се подчини.

Лицето му ярко отразяваше борбата , която се водеше в него.

И тогава Тони правеше нещо странно. Хващаше за яката на ризата си, обръщаше се и тръгваше към родителите си.

Никой не бе го учил да прави това, но той разбираше вътрешната битка за подчинение, усещаше какво е необходимо и правеше правилното нещо.

Вашите очаквания наистина имат значение.

Свръхестествено нашето ходене на вяра е в ръцете на Господ.

Този, който е започнал добро дело във вас, ще бъде верен да го завърши и Той е постановил в естествения свят вие и аз да получим Неговата благодат да се доверим и да се подчиняваме …. дори когато е трудно.

Поредната битка с хроничната болка принуди Кирилка да прекара няколко дни в стаята си. Настроението ѝ бе облачно като небето.

Най-накрая се съгласи с предложението на големият си син и двамата се разходиха.

Сивите облаци блокираха голяма част от това, което можеха да съзрат от близкия хълм.

Матьо предложи:

– Защо не направиш няколко снимки. Нали фотоапарата е в теб.

– Каква красота намираш в тези тъмни облаци? – попита Кирилка.

– Всяко нещо си има своето очарование, – засмя се Матьо. – Виж колко различни нюанси могат да се различат и в мрачните облаци.

Без ентусиазъм Кирилка направи няколко снимки на сенчестите планини и мрачния хоризонт.

Пороят, който се изсипа от небето, бързо ги прибра у дома.

Кирилка прегледа цифровите снимки и трепна.

– Виж, – извика тя.

Задъхвайки се Кирилка подаде фотоапаратът на сина си.

– Дъга, – прошепна с възторг Матьо.

– Бях прекалено съсредоточена върху мрачността на всичко, което ни заобикаляше, – усмихна се Кирилка, – но съм пропуснала да видя как Бог е освежил умореният ми дух с неочакван проблясък на надежда.

Физическото или емоционалното страдание ни влекат в дълбините на отчаянието. В такива моменти се нуждаем от освежаване.

Всеки жадува да усеща постоянното присъствие и безкрайната сила на Бога.

Няма да бъдем лишени от случаи и болести, които бихме искали да забравим, но едно е сигурно – надеждата в Господа, независимо колко унили и подтиснати се чувстваме в момента.

Когато трудните обстоятелства помрачават живота ни, Бог ни кани да Му се доверим. За това Той поставя дъги на надежда да се появяват в мрачните ни дни.