Тодор израстна в разбито семейство. Наркотиците, алкохолът и физическото насилие бяха нещо естествено в неговия дом.

Не се мина много време и той възприе същите навици.

Преди да осъзнае какво прави, Тодор започна да пие навън и то до късно. Крадеше наркотици от баща си и да ги продаваше, но лошото бе, че започна да ги употребява.

Една сутрин, когато се прибираше след пиене и употреба на наркотици, за да отиде на училище, той се погледна в огледалото. Видя недоволен младеж, който се взираше в него.

Бе се превърнал в човек, който презираше, въпреки че си бе обещал:

– Никога няма да стана такъв.

Не му отне много време за да намери оправдание за поведението си:

– Изглежда това ми е писано. Това е всичко, което нашият малък град предлага. Какво мога да направя?

По това време баба му постоянно го караше да ходи на църква.

В малък град като този, в който Тодор живееше, обикновено се знае, кой какво прави. За това той се стараеше през някои недели да бъде достатъчно трезвен или да не стои да пие чак до сутринта, за да отиде на църква.

Баба му знаеше, че внукът ѝ пие и злоупотребява с наркотици. Поради тази причина старата жена често се молеше за Тодор:

– Господи, покажи му любовта Си и плановете, които имаш за него …

Животът в домът на Тодор ставаше все по-лош, насилието стигаше до крайности.

Една неделя, на едно от богослуженията, Тодор бе докоснат от Бога и нещата се обърнаха в живота му.

Връщайки се назад той осъзнаваше, как любовта на баба му и молитвите ѝ успяха да го доведе до семейство, което бе готово да го приеме. В него му дадоха шанс. Чрез тези хора Тодор усети Божията любов.

По-късно, когато свидетелстваше за своята промяна, той казваше:

– Познах любовта, за която не бях подозирал че изобщо съществува. Тя ме промени. Всичко това се случи с мен, защото няколко души около мен успяха да ми покажат Божията любов.

Динка бе получила от баба си пръстен. Още като го видя, веднага го хареса. Той бе семейна ценност, която се предаваше от майка на дъщеря, но баба ѝ пожела направо да го даде на нея.

Един зимен ден навън бе много студено.

Пръстенът, който Динка не сваляше от ръката си, изведнъж се спука и се разпадна.

– Какво му стана, – с болка извика Динка.

Тя бързо отиде до близката бижутерска работилница и помоли:

– Поправете го, той е много скъп за мен.

– Момиче, златото, от което е направен този пръстен съдържа голямо количество примеси, за това се е разпаднал в студа, – обясни бижутерът.

За пръстена нямаше никакъв начин да бъде възстановен. Колко жалко!

Връщайки се у дома Динка започна да разсъждава на глас:

– Така става и с нас. Когато допускаме нещо нечисто в себе си, ставаме заядливи и се дразним от най-малкото нещо.

Тя въздъхна дълбоко и продължи да развива мисълта си по въпроса:

– А тази нечистота има сила да разрушава душата и негативно да влияе върху мотивите на поведение. Не трябва да позволяваме на тази смесица от мърморене, оплаквания и възмущение да изпълват сърцата ни. Ако непрекъснато мрънкаме и се оплакваме, рискуваме да станем носители на недоволство, което засяга нас и живота на хората наоколо. А в противен случай …

Динка се завъртя около себе си, усмихна се и добави:

– В сърцето ни няма място за недоволство и мрънкане. Именно като не допускаме тези примеси в себе си, започваме да светим в мрака на този паднал свят.

Ние можем да излъчваме светлина, която принадлежи на Спасителя в нас.

Баба Петрана заедно със съпруга си отпразнуваха златна годишнина от сватбата си.

На празненството имаше много хора: близки, приятели и такива, на които двамата бяха помагали в трудни моменти от живота им.

Един от присъстващите младежи попита Баба Петрана:

– Каква е тайната за толкова дълъг и щастлив брак?

Тя отговори:

– В деня на сватбата си реших да направя списък с десет недостатъка на моя съпруг, които бих пренебрегнала в името на брака.

– А кои са недостатъците, които си избрала да пренебрегнеш?

Възрастната жена се усмихна:

– Да ти кажа честно, никога не съм започвала да пиша такъв списък.

– Тогава от къде знаеше, дали даден недостатък е от избраните от теб?

– Всеки път, когато съпругът ми направи нещо, което ме кара да се ядосвам, си казвам, че за негов късмет това е едно от десетте.

Прошката е абсолютно необходима за здравето и развитието на всяка връзка.

Исус плати цената за нашата прошка. Той беше ясен в учението Си, че ние трябва да прощаваме на другите, защото това е цената, която плащаме, за да получим Неговото опрощение.

Прошката не е просто действие, то е постоянно отношение.

Когато Милко бе малък, всеки път баба му при посещение у тях, му носеше подаръци. И той с нетърпение я очакваше.

Веднъж тя бе ходила при свои приятели и каза на внука си:

– Тези хора ти изпращат поздрави.

Милко се зарадва и с очакване чакаше да види поздрава. Накрая не се стърпя и попита баба си:

– Какво е това поздрави? Бонбони, сладки или играчка?

– Поздрава си е поздрав, – засмя се баба му. – Той не се яде, нито се пие. Това е пожелание за здраве.

– Много лошо е да изпратят едно празно „здравей“ вместо нещо сладичко, – възнегодува Милко.

Но поне малкото момче научи значението на тази дума.

Минаха години и Милко се сблъска със същия проблем. На него му бе трудно да обясни на сина си, какво е да поздравиш. Кого да поздравиш? Кога да го правиш?

Може би е нужно време малките деца да осъзнаят какъв е смисъла да поздравяваш другите. Изглежда ще трябва сами да го разберат.

На баба Тони се роди внучка. Кръстиха я Ана. Това бе първото ѝ внуче.

Който видеше това малко момиченце се очароваше от него. То изпълваше сърцата на всички близки и познати с любов.

Баба Тони не млъкваше и на всички разказваше за своята прекрасна внучка:

– Да видите какво направи вчера …. бабина душичка.

– А как само се усмихва, не можеш да ѝ устоиш и ти се усмихнеш ….

– Гласчето ѝ е като на малко пиленце, което чурулика весело. На баба певицата …

Възрастна жена, а не млъкваше, все за Ането говореше.

Не планираше предварително какво ще каже за нея. Не вярваше, че може да притесни или обиди някого с разказите си за малката чаровница.

Ще каже някой:

– Може би ходи на уроци или чете дебели книги, за да знае как точно да представи внучката си.

Вие се шегувате.

На баба Тони и стигаше само да прегърне малката и да я притисне до гърдите си. Докосвайки малката нежна буза, сърцето ѝ се стопляше.

Така е, каквото изпълва сърцето ви, това ще излезе от устата ви.

Тогава защо правим толкова сложно това, да разкажем на някого за Исус?

Ако Той е изпълнил сърцата ни, какво ще излезе от устата ни?

За това нека говорим за Него и да не млъкваме.