Всички много уважаваха Кирил Петров. Нямаше човек в квартала, на когото да не се е притекъл на помощ. Паднал мъж или жена не отминаваше. Беше учтив и добросъвестен в работата си.

За това го бе харесала и Мария. Тя вярваше, че не би могла да намери по-добър и отзивчив човек от Кирил. Той също я хареса и двамата скоро се ожениха.

До тук беше всичко добро, което бе очаквала Мария. В началото той бе внимателен и много нежен към нея, но ….

След известен период Кирил прояви своята същност у дома си. Когато Мария го помолеше да свърши нещо, бе груб и ѝ отговаряше сърдито:

– Сега ли намери време да ме занимаваш с това? Искам да гледам мача по телевизията ….

След това трябвало да следи диспута на някакви много умни глави. А после … изведнъж реши, че е много уморен и трябва да се поразходи навън, но на това излизане, той не покани съпругата си.

Връщайки се разведрен, сядаше пред компютъра си и до късно чатеше с приятелите си. Мария въздишаше примирено, а понякога си и поплакваше.

Трябва да се отбележи, че отношението на Кирил към другите хора не бе се изменило. Той бе към тях учтив, готов да помогне, ….

Един ден докато беше в офиса си, мобилният му телефон иззвъня. Кирил го погледна, обаждаше се съпругата му. Той изсумтя недоволно:

– Пак ще иска да ходя някъде или да правя нещо …

Натисна бутона и грубо каза:

– Какво искаш пак?

От другата страна  се чу нежен женски глас:

– Не е жена ви. Аз съм Славка. Живея в съседния апартамент. Нямам телефон и жена ви ми услужи с нейния, за да ви се обадя. Можете ли да ми помогнете …..

Кирил вече не чуваше нищо. Целият се бе изчервил. А мислите му препускаха, като изплашени коне:

„Изложих се. Тази жена веднага ще разкаже на другите, колко груб съм бил по телефона. Ама и Мария е за трепане. Как може да даде телефона си на чужд човек без да ме предупреди? ….“

От този ден нататък при Кирил настъпи малка корекция. Когато видеше, че жена му се обажда, той не смееше да бъде груб и арогантен. Ами ако е услужила с телефона си на някой друг?!

Бе вече доста късно, когато телефона тревожно зазвъня. Николай бе свещеник от дълги години и такива позвънявания изобщо не го смущаваха. Той бе свикнал по всяко време да му се обаждат и оплакват. Понякога в необичаен момент направо нахлуваха в дома му, търсейки помощ.

– Да, свещеник Николай е на телефона.

Притесненият глас на млад човек вибрираше в телефонната слушалка.

– Моля ви, елате у дома.

– Какво се е случило?

– Откакто се преместих в новия си апартамент, чувам гласове. Не искам да отивам в психиатрията. Ако можете да ме разберете ….

Николай въздъхна, попита за адреса и обеща:

– Ще дойда след около половин час.

Когато пристигана свещеника бе посрещнат от младеж, който имаше доста объркан вид.

– Заповядайте, – младият човек махна с ръка един навътре към апартамента.

– Кога и къде чувате гласове? – попита свещеникът.

Младежът се притесни и бавно обясни:

– Всеки път, когато си варя чай, тези гласове се чуват.

– Интересно, – почеса се по главата Николай, – а можете ли да ми демонстрирате това?

Младежът заведе свещеника в кухнята. Постави чайника на печката, а от шкафа извади малка тенекиена чайника, в която бе поставил листата, от които щеше да вари чай. Нея сложи на един от плотовете, който не се загряваше.

Изведнъж започваха да се чуват гласове. Те не бяха много ясни. Някои от тях се преплитаха, а други се наслагваха.

Свещеникът озарен от идея, каква може да бъде причината, за това странно явление попита:

– Наблизо има ли голяма антена за радио или телевизия.

– Тя е на петстотин метра от тук. Доколкото съм чувал това е някакъв голям предавател.

– Тогава всичко е ясно, – свещеникът потупа младежа по рамото. – Не ви трябва психиатър, нито екзорсист. Нужен вие добър радиолюбител. Тенекиената ви паничка, в която сте сложили чая, работи като приемник.

Слънцето макар и не много силно грееше в градинката пред блока. На детската площадка в пясъка весело си играеше Юри, малко четиригодишно момченце. Баба му го наблюдаваше от прозореца на кухнята от втория етаж.

Юри бе спокойно и добродушно дете. Не създаваше много грижи на родителите си. Беше послушен и изпълняваше всичко, което му нареждаха. Малкото дете много обичаше да пее и сега си тананикаше една от песните, които бе чуло в църквата, където го водеше баба му.

Внезапно до детската площадка спря кола. От нея излезе едър мъж и се насочи към Юри. Той грабна малкото момче и бързо го навря в колата. Юри не успя да извика, колата бързо потегли.

Бабата ахна и изкрещя, но наблизо нямаше никой, който да се притече на помощ.

Страхът в Юри отстъпи на песента, която напираше в него и той запя:

– „Както еленът пръхти за потоци водни
и аз за Тебе копнея.
Ти единствен Си Този, Който търся …..

– Млъкни, – изрева мъжът на предната седалка до шофьора.

Това не смути Юри и той продължи да пее:

– „….с цялото сърце. Ти Си сила, моя щит“

– Хлапе, затвори си устата, ще те шамаросам, – още по-гневно изкрещя мъжът.

Но малкото момче не можеше да спре, тази песен като че ли извираше от него с пълна сила:

– “ ….. аз предавам се в Твоята власт. Ти единствено мое желание, аз хваля Те“.

Завършвайки песента, Юри започна отначало.

Двамата мъже отпред в колата беснееха, но бяха още в града и имаше много движение. Те не можеха да спрат, за да усмирят малкия певец.

А Юри пееше и сърцето му се изпълваше с мир. Мъжете в колата се умълчаха. Вслушвайки се в думите на песента, похитителите се укротиха, нещо ставаше с тях …

Изведнъж колата спря, шофьорът скочи, отвори задната врата и избута грубо Юри от колата. Малкото момче падна на тротоара, а колата потегли.

Мъж и жена се притичаха веднага до падналото дете.

– Момченце, добре ли си, – жената започна да опипва детето и да го оглежда, дали има някъде наранявания.

– Защо те изхвърлиха от колата? – попита мъжът.

– Играех на пясъка …..и те…. те … ме взеха ….. – объркано започна да обяснява Юри, след което лъчезарно им се усмихна.

– Къде живееш? Как се казваш? – попита го загрижено жената, досетила се вече, какво точно е станало.

– Юри Спасов Дерменджиев, квартал Липите блок 402 етаж 2 апартамент 17, – отговори детето.

Скоро безстрашният певец бе отведен у дома. Когато се намери в прегръдките на баба си, Юри развълнувано започна да разказва:
– Знаех, че Бог е с мен и запях. Стана ми хубаво. Чичковците се развълнуваха от песента и ме пуснаха.

Група младежи бяха насядали върху зелената трева и възбудено разговаряха. На много от тях им предстоеше брак, други бяха вече женени, а трети очакваха първата си рожба.

Румен бе обсебил микрофона и философстваше на всеослушание:

– Можеш да се преместиш някъде другаде да живееш, да промениш професията си, да се ожениш още няколко пъти, да се скараш с родителите си, но детето е за дълго време, то е завинаги. Ето, днес ви питам искате ли да имате деца?

– Разбира се, че искаме да имаме деца, – в хор отговориха момичетата, към тях се прибавиха гласовете и на не малко младежи.

– Не мога да си представя живота без деца, – каза Лиляна.

– Тогава бъди по-смела и кажи, защо искаш да имаш дете? – провокира я Румен.

– Бог ме е надарил със тази способност и трябва да я реализирам, – усмихна се самоуверено Лиляна.

– Звучи високонравствено, но не много убедително, – Румен разпери ръце. – Ти си надарена не само с органи за възпроизводство, но и с ръце, глава, …

– Не всички ще построят дворци, ще изтъкат прекрасни килими, ще напишат чудесни книги, …. но макар и да нямат дете, те ще бъдат пълноценни спрямо това, което създават, – обади се Тодор.

– А знаете ли как плачат бездетните жени и как въздишат тайно мъжете им? – попита Мая.

– Не, без дете аз бих била нещастна, – извика Зоя. – Смисълът на живота не е във външния вид, речите и делата, а в усмивката на любимия, на детето ти, на майка ти, на приятелите ти ….

– И все пак защо ви е необходимо дете? – Румен настоя от другите, да получи отговор на своя въпрос.

– С тях е по-забавно, – отговори бързо Запряна.

– Сигурна ли си? – лукаво я изгледа Румен. – Когато видиш, че край теб се забавляват приятели, а ти с бебешката количка и големите чанти …..

– Всеки, който още няма деца, – отбеляза Филип, – приема детето за очарователно и забавно малко човече, което не може да те ядоса.

– Само да чуеш моята комшийка, която е майка на три деца, какво говори за тях, – заяви Явор, – ще си помислиш, че ги мрази.

– Представи си, че не можеш да спиш повече от 3-4 часа, че вече не принадлежиш на себе си, – започна да изброява Ирена и да свива пръстите на лявата си ръка, – нямаш време за телевизия, Интернет, не можеш да се срещаш често с приятели….. С една дума нямаш възможност да правиш това, което желаеш. Тогава не би говорил така за съседката си.

– Да бъдеш толерантен, съвсем не е забавно, – отсече Тони.

– Детето е като ютията, за която постоянно си мислим дали сме я изключили, – обяви Слави. – Ние винаги се безпокоим за него, независимо дали е на две или тридесет години. Така че ако искате да се забавлявате, по-добре е да нямате деца.

– Детето ми може да ми осигури спокойни старини, – отбеляза друга гледна точка Галя.

– Колкото повече деца, толкова повече тревоги на старо време, – измърмори под носа си Николай. – Повече болести, кавги, неуспехи. Осигурете си старостта с повече пари, изгодно е за всяка инфлация.

– Ако искаш да се възползваш от малкото дете, за да подобриш живота си, – поклати глава Виолета, – като получиш апартамент, да усмириш любимия или просто от скука, знай, това няма да ти се размине леко.

– Не раждайте дете за себе си, то не е за вас, – подчерта Веселин. – За него вие сте леха в градина, почва, оплодена с пари и сила.

– Може и да греша, – тихо се обади Димо, – но мисля че Бог ни поверява децата, тези цветя в живота ни, за да се грижим за тях. Така ние действайки за тяхното благополучие се променяме и спомагаме за тяхното израстване.

Всеки от групата имаше свое становище по повдигнатите въпроси за децата, но всички бяха уверени, че раждането, особено отглеждането на дете и насочването му в правилния път, съвсем не е лесна работа.

Слънцето ярко грееше. Пролетта бе нахлула с цялата си прелест и красота. Това въодушевяваше хората и те крояха нови планове.

Пепо стиснал здраво бутилка с водка, се усмихваше на всеки срещнат. Неусетно той пое към парка и една тиха алея го отведе на място, където не се виждаха хора.

Изведнъж Пепо чу глас:

– Кое е най-главното в твоя живот?

Той се огледа наоколо, не видя никого, размаха бутилката и самодоволно каза:

– Как кое? Ето, купих си апартамент и го оборудвах със всичко необходимо. Отивам да почивам, където си искам …

– Но докато те няма в къщи, ти си мислиш: „Дали някой не е разбил апартамента ми и е ограбил всичко, което му харесва?“ – настойчиво продължи гласът.

– Е, какво искаш да кажеш, че ако нямах нищо, нямаше да се безпокоя и главата няма да ме боли от притеснение?! – ухили се безгрижно Пепо.

– По-добре си събирай съкровища там, където молец и ръжда не ги разяждат, – започна да го поучава гласът.

– Какво разбираш ти? – Пепо пренебрежително махна със свободната си ръка. – Днес човек трябва да имам непрекъснат трудов стаж, за да си осигури старините и да се пенсионира подобаващо.

– Та ти си още млад, нямаш и 30 години още, не е ли рано да мислиш за пенсия? – присмя му се гласът.

– Човек трябва да се подсигури навреме, – наблегна язвително Пепо.

– Ами утре ако умреш, помислил ли си какво ще стане с теб? – попита застрашаващо гласът.

– Е, точно на мен ли ще се случи? – безгрижно се отзова Пепо.

– Не можеш да изграждаш живота си на едно пенсиониране само, – наблегна гласът. – Или когато достигнеш заветната възраст ще установиш, че животът ти е бил само пара ….. Утре всичко може да се обърне с главата надолу.

– И какво трябва да правя според теб?

– Помисли за душата си. Животът не свършва до гроба.

– О, душата ми!  – започна да се хили пет пари недаващият Пепо. – Има време, нали самият ти ми каза, че съм много млад …… Нека да си поживея, пък после ще видим.

– Тогава може да се окаже твърде късно! Годините минават бързо …..

Пепо махна незаинтересовано с ръка и отново надигна бутилката, за да изцеди до капка съдържанието ѝ.