Юсра още от детството си се занимаваше с плуване. На 14 години тя взе участие в Световното първенство по плуване. Поддържаше я Олимпийския комитет на Сирия.

Започна войната и Юсра се наложи да тренира в басейни, които застрашаваха живота на плуващите.

– Как ще тренирам в басейн, на чийто покрив са паднали две три бомби?  – питаше се Юсра.

Много скоро животът в Дамаска стана непоносим. Юсра със сестрите си и други бежанци се опита да премине в Гърция през Турция и Ливан.

Всички бяха натоварени в една лодка. Цяло чудо е, че ги побра всичките 20 човека.

Когато им оставаха 30 минути път до Турция моторът на лодката заглъхна. Никой освен Юсра и сестрите ѝ не умееше да плува.

– Да скочим във водата и да бутаме лодката до някоя суша, – предложи Юсра на сестрите си.

Безсмислено бе да стоят в лодката и да чакат. Момичетата скочиха във водата.

В едната си ръка всяко от момичетата държеше въже, което бе привързано към лодката. Те можеха да движат само другата си ръка и да ритат с краката.

Три и половина часа девойките напрягаха телата си ….. така стигнаха до гръцкия остров Лесбос.

Юсра от дългото напрежение и теглене на лодката бе изтръпнала, почти не чувстваше тялото.

Питаха я:

– Как си?

Тя само им кимаше с глава:

– Добре съм. Успяхме.

С благодарност другите бежанци ѝ казваха:

– Ако не беше ти и сестрите ти, щяхме да загинем.

Тя се усмихваше, а думите на хората стопляха душата ѝ.

Това бяха три дълги часа, в които Юсра трябваше да запази самообладание. Когато надничаше някой малчуган или тъмнокосо момиченце, за да я видят как теглеше лодката, тя се усмихваше на децата.

„Не бива да ме виждат измъчена и изморена, – казваше си Юсра, – биха се изплашили, ако знаеха, че сме в беда“.

От Гърция Юсра и Сара отидоха в Македония, след това в Сърбия, Австрия и накрая се добраха до Германия.

Юсра остана да живее в Берлин и започна активно да тренира под ръководството на треньор отново любимото си плуване.

Понякога тя трябваше да става в пет, за да тренира. Програмата ѝ бе свръх тежка. Но тя работеше по плана на треньора, който той бе съставил за нея. И двамата разбираха ясно какво още не ѝ достига и на какво трябва да наблегне повече.

В Сирия Юсра нямаше такива възможности. Тя продължаваше упорито да тренира. Когато тренираше за нея нямаше значение дали е от Лондон, Сирия, Берлин или някъде другаде, тя бе само спортистка, която имаше определени цели.

При откриване на Олимпийските игри в Рио де Жанейро Юсра носеше знамето на сборния отбор от бежанци.

Започвам с един анекдот:

– Скъпа, нима с презерватив е изневяра?

– Да. Нима изстрел със заглушител не е убийство?

В наше време , изневярата не се смята за нещо необичайно. В много страни за такова деяние няма наказание, но не във всички.

Някои страни все още се наказват своите граждани за измените.

На територията на Мали живеят много племена, чиито закони се различават значително едни от други.

Племето Дагон нищо лошо не вижда в изневярата. Но на жените е забранено да имат сексуален контакт само с роднините на мъжа. Ако двама бъдат хванати в такова престъпление, могат завинаги да бъдат изгонени от племето.

В Турция от 1996 година за изневяра се наказват не само жените, но и мъжете. Наказанието е 5 години затвор.

А в Индонезия съпружеската изневяра се наказва със 15 години затвор.

В Китай за такова деяние се наказват мъже и жени. Провинилите се истърпяват две години затвор и конфискуване на половината от имуществото.

В Афганистан действа религиозна полиция на морала, която следи от близо за нравствения облик на гражданите. Неверен съпрузи ги очакват различни наказания в зависимост от тежестта на престъплението – продължителността на изневяра, дали е рецидив или за първи път.

Наказанията са доста жестоки от публично бичуване до 10 години затвор.

Сега властите се опитват по всякакъв начин да смекчи старите жестоки закони.

В близкото минало една жена за изневяра са я убивали с камъни, а мъжете били бити с пръчки или се подлагали на обществено порицание.

В южната провинция Диарбекир са иззети последните 6 църкви и са били обявени за държавна собственост.

Администрацията на президента на Турция Реджеп Ердоган е завзела църковните имоти под предлог, че църковните сгради се нуждаят от реставрация след 10-те месеца гражданска война.

Били присвоени православни, католически и протестантски църкви, които са ценни културни, религиозни и исторически обекти. Възрастта на един от храмовете е от порядъка на 1700 години. Сега те са държавна собственост в страна, където 98 % от населението са мюсюлмани.

Решението за отчуждаването е издадено от Министерски съвет на страната на 25 март.

Трябва да се отбележи, че асирийски, арменски, халдейски и турските християни от тези църкви не са могли да присъстват на службите редовно през последните няколко години, поради сблъсъците на турските въоръжени сили с бунтовниците от Кюрдската работническа партия.

Решението на правителството за отчуждаване на тези имоти е предизвикало буря от възмущение в арменските, сирийски и халдейските общности, а редица църковни фондове се готвят да оспорят в съда действията на властите.

Правителството се оправдава и уверява, че не е имало религиозни мотиви, тъй като са били отчуждени и няколко джамии. Джамиите се финансират от държавата, а християнските църкви съществуват от частни дарение.

Ахмет Гувенер, пастор на протестантска църквата в Диарбекир, е уверен, че целта на отнемането на църква собственост, съвсем не е с цел опазването и възстановяването им. Той смята да подаде иск срещу действията на правителството от името на църквите. Ако турски съд отхвърли иска, той ще се обърне към Европейския съд по правата на човека.

Искът на църквите се подкрепя от асоциацията на адвокатите в Диарбекир, даже и от няколко местни служители.

Канунът датира от X век. Тогава инструментът е бил използван много често в Туркестан. Изобретен е от турския учен и философ Ал Фараб.
Канунът е популярен в Близкия изток и Турция.

Инструментът има трапецовидна форма, към която са прикрепени струни.

Средната дължина на кануна е 83,6 см, а от към късата страна е 29,7 см. Широката част на инструмента е 36,3 см, а късата 8,8 см. Височината му варира от 4 до 6 см.

Турските кануни са малко по-дълги от 95 до 100 см.

Инструментът се изработва от мед и дърво. Има от 74 до 81 струни, акордирани в групи по три.

Модификациите и промените в тона се дължат на малки бронзови перки, които се затягат, когато тонът трябва да бъде по-висок.

Инструментът се слага хоризонтално на коленете на музиканта или на маса. На него се свири като струните се дърпат с пръсти или с плектри, сложени на показалците. Канунът е наречен „пияното на Турската музика“.

Този инструмент се изработва на ръка в турски работилници. За построяването му са необходими 7 различни видове дървета.

Интересното е, че магаренцето не стои на дървена основа, а на паргамент, кожа на тъпан, подобно на банджо и издава много характерен тон.