Екип от учени са разработили микробна горивна клетка, която може да използва изхвърлените домати за производство на ток.

Учени от Пристънския университет изследвали необичаен източник на електроенергия – повредени и гнили домати.

Според техните изчисления, енергията от доматените отпадъци, набиращи се в щата Флорида за година, ще стигнат за 90 дни в атракционния парк Disney World.

Микробно горивната клетка използва бактерии, който окисляват меката част на дефектните зеленчуци.

Окислението, причинено от бактериите, освобождава електрони, който се фиксират в горивната клетка и се превръщат в източник на електроенергия.

Особена роля в процеса играе ликопен пигмент, който дава на доматите червения цвят. Именно той стимулира генерирането на електрически заряди.

Според учените, някои резултати от изследването, изглеждат в разрез със здравия разум.

Енергийната ефективност на микробното разлагане на доматите е равна, а понякога надминава чистите химични вещества, които се използват в галваничните елементи.

До този момент устройството от 10 милиграма доматени отпадъци създава 0,3 вата мощност.

Въпреки това, учените смятат, че тази електроенергия може да бъде увеличена.

Всеки понеделник ни изглежда, че нашата работа е най-трудната в света. А когато дойде петъка пеем радостно, че сме се отървали от тази „каторга“ и ни очакват два почивни дни.

Щом толкова се оплаквате, може да получите съвет от сорта:

– Щом е толкова трудна, сменяй я!

А какво ще правите ако няма къде да работите?

Или това е вашето „призвание“, често да сменяте работата си, в противен случай ще бъдете наистина нещастни?!

За онези, които смятат, че тяхната работа е непоносима помислете си за добиващите сол в Индонезия, пожарникарите, децата които работят още от шестгодишна възраст, миньорите, моряците на дълги плавания, почистващия канализацията в Индия, носачите в Азия и Африка, …..

На тях никой не им съчувства. Но на тези хора наистина не им е лесно.

Вие сте свърши страхотна работа, имали сте трудности, но не сте се отказали и сте постигнали успех.

Защо не можете да разкажете за постиженията си и да изразите радостта от това, че сте успели?

Разбира се , ако на всяка крачка говорим на околните, колко сме „велики“, другите ще се дразнят от това. Трудно се изслушва човек, който постоянно се хвали.

Но ако споделите радостта си за това, че най-накрая сте приключили с даден проект, взели се труден изпит, успели сте по дадена рецепта да направите прекрасен сладкиш, ястие и каквото и да е от този род, няма нищо лошо в това.

Ако сте радостни от постигнатия успех, изкажете го на глас и изразете видимо своята радост. Това съвсем не е самохвалство.

Случи се точно по време на празниците. Органите отговарящи за настойничеството, трябваше да вземат малко момиченце от вечно пияната му майка и да го дадат в сиропиталище.

Ани беше само на половин година, но изглеждаше като осем месечно дете. Момиченцето не можеше нищо от това, което можеха да правят децата на половин година. Човек като я гледаше можеше да остане с убеждение, че е умствено изостанала.

Но Ани беше съвършено здраво дете, просто никой не се бе занимавал с нея или както казват специалистите, тя бе педагогически занемарена.

Как можеш да се научиш да говориш, ако никой не разговаря с теб? Ани не можеше да държи и лъжицата, защото никой до сега не ѝ бе показвал, как да прави това. Детето не се бе опитвало да ходи, защото беше чувало постояно командите:

– Стой там! Не ставай от леглото!

Ани през цялото време бе прекарала на леглото на майка си. Там тя бе спала и започнала по-малко да пълзи.

– Няма да слизаш от кревата!- постоянно ѝ крещеше майка ѝ.

И как майка ѝ би разрешила на Ани да слезе на пода, когато щеше да ѝ създаде много проблеми. Бащата живееше сам и не посещаваше дъщеря си.

След като Ани бе настанена в сиропиталището майка ѝ и баща ѝ щяха да бъдат лишени от родителски права.

И изведнъж в живота на Ани се появи баща ѝ. Той дойде в сиропиталището и каза:

– Моля ви, дайте дъщеря ми.

– Странно, – вдигна рамене възпитателката, – до сега не се е интересувал от детето и изведнъж си  е спомнил за него.

Но на бащата нищо не казаха.

– За Ани се появи възможност да има свой дом, а това съвсем не е лошо, – каза една от възпитателките.

– Нека да наблюдаваме този загадъчен баща – предложи друга от жените във дома – и да му позволим да посещава дъщеря си до решението на съда.

Първоначално тази идея изглеждаше напълно безнадеждна.

Стоян, така се казваше бащата на Ани, в момента никъде не работеше. Той дори не знаеше как да се обръща към дъщеря си. Да я нахрани, да я облече, да я вземе на ръце, … всички подобни действия объркваха нацяло Стоян. Той дори не знаеше как да общува с нея. Оставаше в недоумение, когато тя започваше да капризничи.

Да, между двамата липсваше емоционален контакт. Баща и дъщеря бяха като чужди един спрямо друг.

Възпитателката на Ани виждаше това и ѝ ставаше тъжно. Надеждата, че момиченцето ще се върне в семейството си, се топеше пред очите ѝ.

Тихият, не много говорещ и на вид не приспособим към живота Стоян се оказа удивително упорит човек. Половин година той се бори за правото си да бъде баща.

Той не пиеше много като майката на Ани и се опитваше да се пребори с лошите си навици, но му беше много трудно.

Най-накрая Стоян нацяло се отказа от пиенето, започна работа. Цялото си свободно време прекарваше в сиропиталището с дъщеря си. Там жените го учеха как да играе с дъщеря си, как да я приучва да ходи на гърне, да ѝ приготвя каши.

Ани постепенно привикна към него. Когато чуеше възпитателката да казва:

– Ани баща ти дойде.

Тя повече не се вкопчваше със страх в крака на възпитателката си, а смело тичаше към вратата, за да посрещне баща си.

Съдът взе решение да не лишава Стоян от родителски права. И Ани заживя при баща си.

В Библията четем „възложете на Него всичките си грижи“, буквално на френски това звучи така „Натоварете всичкия си товар на Бога“.

Виждали ли сте как самосвал изтърсва товара си?

Просто шофьорът натиска бутон или превключва лоста и тежкия товар  се разтоварва на желаното място.

Самосвалът ще бъде напълно безполезен ако постоянно носи своя товар.

Ние не бива да се смачкваме под товара на грижите си.

Нужно е само да натиснем бутона на вярата или да превключим лоста на доверието и тежестта ни ще се разтовари върху плещите на Този, Който е обещал да я носи вместо нас. Възложи товара си върху Него, защото Той се грижи за теб.

Бог те е обикнал толкова много, че е взел върху себе си бремето на твоите грехове, за това ти можеш да Му повериш и много по-тежки товари.